Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Вървяха по тясна пътека, когато силен трясък ги предупреди за падащо дърво. Миг по-късно един висок бор се срина и им прегради пътя, целият обхванат от пламъци. Френтис се заоглежда за друга пътека, но виждаше само оранжевото сияние. Дръпна Иллиан към себе си и кресна в ухото ѝ, за да надвика рева на огъня:
— Кажи на аспекта да дойде в челото на колоната!
Грейлин се появи след минутка, целият в пот. Френтис посочи с въпросителен поглед пламтящия бор. Аспектът се втренчи в дървото, после пристъпи напред с израз на примирение. Вдигна двете си ръце с широко разперени пръсти, раменете му бяха изгърбени, сякаш натискаше невидима стена.
В първия миг не се случи нищо, после боровият ствол потрепна, разтресе се и се пръсна на горящи отломки, които се разхвърчаха на всички страни. Грейлин падна на колене, дишаше тежко и се давеше от дима, кръв течеше от носа му. Френтис му подаде ръка, но аспектът му махна нетърпеливо и го прикани с жест да продължи.
— Няма да те оставя тук, дебел стар глупако! — кресна Френтис, мушна ръка под месестата мишница на аспекта и го издърпа да стане. — Върви бе! Върви!
Скоро димът стана толкова гъст, че не виждаха нищо, принудиха се да пълзят, защото близо до земята въздухът беше сравнително чист. Около тях дървета се кършеха и падаха в пламъци, дъбове и тисове се сриваха със стон. „Умира, гората умира — помисли си Френтис. — Заедно с Дарнел убихме Урлишкия лес.“
Внезапен повей на вятъра разпръсна дима, колкото Френтис да се ориентира какво има наоколо. Погледът му се спря на широка поляна с малко дървета, все още недокосната от пламъците.
— Стани! — извика той и дръпна Грейлин. — Почти излязохме. Бегом!
Колоната се развали, всички тичаха със сетни сили, спъваха се и кашляха, горещина като от пещ пареше гърбовете им. Френтис се срина, внезапно осъзнал, че тича през висока трева под ясно небе. Лежеше по гръб, гълташе жадно въздуха и се чудеше дали някога е вкусвал нещо по-прекрасно.
— Никога не е видяно — мърмореше си Грейлин. Френтис седна в тревата и погледна аспекта, който се взираше в горящия лес. Гората пламтеше отвсякъде, небето над дърветата беше пълно с въртопи черен пушек, които закриваха слънцето и ги потапяха в студена сянка.
— Аспекте? — попита Френтис.
— Това никога не е видяно. — Грейлин поклати глава. Продължаваше да се взира в умиращия лес, лицето му бе смръщено от дълбоко объркване. — Няма го в нито едно провиждане. Намираме се отвъд пророчествата.
Загубили бяха петима в огъня, отделили се неусетно в гъстия дим. Френтис се бе притеснил, че са загубили и хрътките, но Боец се появи малко след като поеха на север, дотича с подскоци през високата трева, следван от Чернозъбка и още шест кучета от глутницата. Събори Френтис по гръб и започна да го ближе по лицето, като скимтеше дрезгаво.
— Добро куче си ти, добро куче — каза му Френтис и плъзна уморено ръка по козината му.
Оглеждаха се с тревога за следи от воларианската кавалерия, но вятърът се оказа на тяхна страна, духаше откъм гората и ги скриваше в рядък дим. Френтис на няколко пъти чу далечен зов на сигнална тръба и тропот на копита, по нито веднъж кавалерията не се приближи толкова, че да се превърне в реална заплаха. Теренът северно от Урлиш беше предимно равнинен с ниски възвишения, но след първите двайсетина мили се промени в ждрела и скални откоси, които Френтис помнеше отлично от своето Изпитание на пущинака и които осигуряваха добро прикритие. Издири една надвиснала канара, която помнеше от трите дни преди хората на Едноокия да го намерят, високо образувание от пясъчник с ерозирала ниша в основата, достатъчно голяма да побере цялата им група. Бързият поток наблизо маскираше допълнително звуците от лагера им, макар че да запалят огньове не посмяха.
— Достатъчно огън видях за един ден — каза Иллиан и дори се засмя, но на Френтис не убягнаха нито тръпките, които я накараха да се свие зиморничаво, нито изтощеното ѝ лице. Храна нямаха, нито други дрехи освен тези на гърба си, които да ги предпазят от нощния студ. „Не трябваше да се стига дотук — каза си той. — Твърде много дни изгубих в безсмислени битки, твърде опиянен бях от кръвта.“
Гласът ѝ прозвуча отново в главата му, както се случваше често в моменти на съмнение: „Ала нима вкусът ѝ не беше прекрасен, любими?“