Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Дойде и в сънищата му тази нощ, пак бяха на онзи плаж и прибоят се разбиваше под червено небе. Но този път нямаше дете с тях. Жената стоеше както преди, не се обърна да го посрещне, а наблюдаваше спектакъла пред себе си неподвижна като статуя, с разрошена от вятъра коса. Той застана до нея и впи поглед в профила ѝ.
— Толкова много — каза тя, без да се обръща. — Повече и от най-доброто ни постижение, любими.
Той погледна към мократа ивица на прибоя и видя подмятаните от вълните тела. Плажът се простираше вляво и вдясно от тях, докъдето поглед стигаше, и целият беше осеян с трупове.
— Ние ли сме направили това? — попита Френтис.
— Ние? — Лека усмивка се появи на устните ѝ, искра от предишната жестокост припламна в очите ѝ, когато завъртя глава да го погледне и посегна да хване ръката му. — Не. Ти го направи, когато ме уби.
Вече виждаше, че не е само плажът. Морето беше пълно с трупове от брега до хоризонта. Всички мъртви на света пред погледа му.
— Как?
— Аз щях да съм ужасна — отговори тя. — Царуването ми щеше да е период на безгранична и ненаситна алчност, една огорчена кралица, която наказва света заради самотната си злоба. Защото по онова време ти вече нямаше да си до мен, щеше да си паднал в последната безнадеждна битка срещу моята Орда. Но колкото и ужасна да ме е направила съдбата, аз не съм като него. Аз нямаше да направя това. Аз бях последният шанс на света за спасение.
Той ѝ позволи да хване ръката му, усети топлината на плътта ѝ, която не беше студена като преди. И тогава изведнъж осъзна, че ако тя беше приела неговата сделка, двамата щяха да останат заедно до края на дните си. Всички омрази и престъпления щяха да бъдат забравени на това далечно място, където щяха да отгледат детето си, докато светът се срива в руини нейде извън тяхното полезрение. Чувството за вина го задави, прииска му се да я вземе отново в обятията си, да смаже костите ѝ и да усети предсмъртната ѝ конвулсия.
Тя се усмихна, жестокостта в погледа ѝ се стопи. Стисна по-силно ръката му и каза с пресекнат глас:
— Съжалявам, любими, но сега и двамата трябва да се събудим.
— Брат Френтис! — Гласът на Арендил бе тих, но настоятелен, младежът го дърпаше за ръката. — Идват конници.
Поведе ги по тясна пътечка в скалната стена, легна по корем на билото и надникна над ръба към ездачите. Батальон от Свободната кавалерия, предвождан от отряд ренфаелски рицари. Най-отпред яздеше висок мъж, чиято броня бе покрита със син емайл. След минута-две, когато водачът се приближи още малко, Френтис усети как Арендил настръхва до него.
— Баща ти?
Лицето на Арендил се бе разкривило от омраза, кокалчетата му се белееха върху дръжката на дългия меч.
— Винаги носи синя броня. Говори се, че харчи за нея половината богатство на васалството.
Конниците спряха на триста стъпки от тях, кучкарите и кучетата се придвижиха към челото на колоната. След малко един посочи право към ждрелото.
— Докато ни търсят тук, ние да бягаме — каза Давока. — Ще сме се отдалечили с няколко мили, докато ни хванат следата.
Грейлин изрече думите, които вече се оформяха в главата на Френтис:
— А когато я хванат, ще ни настигнат, преди да е паднала нощта. — Срещна погледа на Френтис. — Уморих се да бягам, братко.
Когато ездачите се появиха в галоп в ждрелото, дебелакът стоеше пред скалния навес, сплел пръсти пред шкембето си. Високият рицар със синята броня вдигна ръка, батальонът спря, а самият той подкара коня си в лек тръс и поздрави с поклон дебелака, макар и без да слиза от седлото. Разговорът им не се чуваше добре от скривалището на Френтис при входа на ждрелото, където той клечеше зад една скала заедно с Арендил, но все пак различи думите „Червения брат“ и „син“. Грейлин отговаряше на въпросите със спокойна усмивка и дружелюбно кимане, но рицарят не се върза и много скоро извади меча си, пришпори коня си напред и спря чак когато върхът на острието се озова на педя от гърдите на аспекта.
— Стига толкова, достатъчно — чу го Френтис. — Къде са те? Край на игричките.
Френтис погледна към Арендил с вдигнати вежди. Лицето на младежа беше бледо като платно, но той все пак кимна решително.
— Дарнел! — извика Френтис и излезе от прикритието. Държеше лък със запъната в тетивата стрела. Арендил се изправи до него с изтеглен меч.
Рицарят завъртя коня си към тях. Лицето му беше скрито зад шлема, но в гласа, с който зараздава команди, се лееше триумф. Останалите рицари от отряда пришпориха конете си в галоп, напълно забравили за Грейлин, което се оказа фатална грешка.