Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Всеки, когото убием на стената или при пробойните, е един по-малко, когото да убием на улиците — обясни Рева. Отиде при сержанта на домашната гвардия, който стоеше задъхан заедно с хората си. — По-добре отпреди, но пак с твърде бавно. Още веднъж.
— Имаш късмет, че те обичат — отбеляза Велис, докато гвардейците потегляха на бегом обратно към стълбището.
— Оказва се, че благословията на Отеца, истинска или не, може да върши чудеса.
Велис кимна и нацупи устни.
— Аз, ъъ, мислех да прегледам още веднъж запасите в мазето. Сигурно ще ми отнеме час или дори повече.
Поклони се официално и тръгна, а Рева можеше единствено да се надява, че гвардейците ще отдадат изчервеното ѝ лице на тренировките. Така я караха след онази първа приказна нощ — кратки, но вълнуващи срещи в тъмни ъгълчета, а чувството, че крадат ценно време за личните си удоволствия, прибавяше особена тръпка към любовта им.
— Трудиш се здравата, а?
Рева се обърна и видя Аркен да върви към нея с вдървена походка, лицето му бе напрегнато от потисната болка.
— Връщай се в леглото — нареди му тя.
— Още една минута в лечебницата и ще полудея — отвърна Аркен. — Брат Харин е добър човек, но историите му нямат край. Знаеш ли, че това му е петата война? Ако му позволиш, ще ти разкаже всичко за предишните четири с най-големи подробности.
Рева видя решимостта в погледа му и се отказа.
— На лорд Антеш му трябва помощ в източния квартал — каза тя. — Стигнали са до стара винарна с необичайно дълбоки основи.
Той кимна, но после се поколеба.
— Никога няма да идем в Пределите, нали? Дори ако спечелим тук.
Загледана в широкото му честно лице, Рева видя, че момчето, което познаваше преди, е изместено от този добър и храбър мъж, който стоеше срещу нея сега. Стана ѝ болно, защото знаеше, че той не може да остане с нея. На нея един брат би ѝ дошъл добре, но Аркен вече си имаше сестра.
— Спрях се на лейди губернаторката на Кумбраел — каза тя. — За моя официална титла. Както самият ти каза, васална дама не звучи добре.
— Лейди губернаторка — повтори той с широка усмивка. — Приляга ти. — Сгъна се в изящен реверанс, примижа и разтърка гърба си, докато се изправяше, после тръгна към източния квартал.
Беше с Велис, когато камъните изведнъж спряха да падат. Лежаха с преплетени крайници върху купчина кожи в едно тъмно кьоше на избата, потни и задъхани.
— Обичам ръцете ти — каза Велис, сплете пръсти с нейните и я целуна по врата.
— Груби са, с мазоли, а ноктите ми са направо ужасни — отвърна Рева. — А краката ми са по-зле и от тях.
— Ти не си добре. — Велис се надигна да я целуне по устните и целувката се проточи. — Всичко в теб е възхитително, всеки сантиметър.
Рева се изкиска, когато устните на Велис се смъкнаха по-надолу, и зарови пръсти в богатата ѝ коса с дъх на ягоди…
— Чакай! — каза тя, осъзнала изведнъж промяната.
— Какво? — Велис вдигна глава и се нацупи.
— Спряха. — След толкова време отсъствието на постоянния трясък беше като безкраен вик от тишина. Рева се измъкна от прегръдката ѝ и посегна за дрехите си.
— Мислех си да помогна на брат Харин с ранените — каза Велис, докато се обличаха. — На този етап няма какво друго да направя, нали така?
Впери в Рева разширени очи, сбърчила чело в израз на отчаяна надежда. Рева закачи меча на гърба си и спря да я млесне по устните.
— Пази се — каза и отметна един кичур от челото на Велис. — Обичам те.
Куритаят изпъшка тихо, когато мечът го посече през очите, и това беше първият път, когато Рева чуваше някой от тях да даде израз на болка. Тя скочи и заби и двете си стъпала в гърдите му, докато той сечеше празния въздух, ослепен, но все още крайно опасен. Ритникът го запрати към стената и той се прекатури през парапета върху главите на другарите си. Рева се претърколи на крака, като избегна удари с меч от три страни; домашната гвардия се събираше около нея, мушкаше и сечеше с алебардите си.
Рева преброи набързо хората си и установи, че вече е загубила близо половината под свое командване. Хвърли поглед към вътрешната стена около първата пробойна — видя купища волариански трупове и непрестанен дъжд от стрели, с който техните хора по покривите засипваха врага. Но нападателите, изглежда, се бяха организирали, плътен възел от мъже с щитове се придвижваше бавно напред, следван от други бойци, които го използваха за прикритие. „Време е.“
— Отстъпи! — извика тя, хвърли се напред да прониже оголения врат на един куритай, после се обърна и хукна заедно с гвардейците. Тичаха по-бързо, отколкото на тренировките, спуснаха се на бегом по стъпалата и се прехвърлиха през първия пръстен, без да загубят нито един човек. Куритаите не се поколебаха и за миг, хвърлиха се тичешком към новата стена, но падаха с десетки, пронизвани от стрелците по покривите. Онези, които все пак успяха да изкатерят пръстена, бяха толкова малко, че защитниците бързо ги посякоха.