Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Той се облегна назад и се вгледа в лицето ми.
— Тогава защо не си се заел с това?
— Първо трябва да направя някои приготовления.
— Колко време ще ти отнемат?
— Немного. Сигурно не повече от няколко дни. Може би две, три седмици.
— Защо не спомена всички тези неща по-рано?
— Едва наскоро разбрах как трябва да подходя.
— И как трябва да подходиш?
— В основата си всичко се свежда до поправянето на Лабиринта.
— Добре — рече той. — Да кажем, че успееш. Врагът все още ще бъде там. — Махна към Гарнат и черния път. — Някой вече им е осигурил проход веднъж.
— Врагът винаги се е намирал там — възразих, — а ние ще се погрижим никой повече да не им осигурява проходи… като се разправим с онези, които първи го направиха.
— Тук съм съгласен с теб, но не за това ставаше дума. Те имат нужда от урок, Коруин. Искам да ги науча на уважение към Амбър, на такова уважение, че дори пътят да бъде отворен отново, тях да ги е страх да го използват. Това имах предвид. И то е необходимо.
— Ти не знаеш какво би означавало да се води битка там, Бенедикт. Мястото е направо… неописуемо.
Той се усмихна и стана.
— В такъв случай, предполагам, трябва да отида лично да го видя. Ще задържа тази карта известно време, ако не възразяваш.
— Не възразявам.
— Добре. Тогава ти се захващай с твоята работа, свързана с Лабиринта, Коруин, а аз ще се заема с моята. И на мен ще ми трябва малко време. Сега трябва да дам нареждания на командирите за периода на отсъствието ми. Хайде да се разберем никой от нас да не предприема решаваща стъпка, без да се е свързал преди това с другия.
— Съгласен съм — кимнах.
Довършихме си виното.
— И аз скоро ще потегля на път — казах. — Така че, пожелавам ти успех.
— Успех и на теб. — Той пак се усмихна. — Така е по-добре — тупна ме по рамото и се отправи към изхода.
Последвахме го навън.
— Доведи коня на Бенедикт — нареди Ганелон на ординареца, който стоеше под близкото дърво. После се обърна и подаде ръка на Бенедикт. — Аз също искам да ти пожелая успех — рече той.
Бенедикт кимна и му стисна ръката.
— Благодаря ти, Ганелон. За много неща. — След това измъкна своите Фигури. — Мога да съобщя новините на Жерар, докато конят ми пристигне.
Той разрови картите, избра една и се вгледа в нея.
— Как смяташ да оправиш Лабиринта? — обърна се към мен Ганелон.
— Първо трябва да си върна Рубина на справедливостта — поясних аз. — С него ще мога да проектирам отново повредения участък.
— Това опасно ли е?
— Да.
— Къде е Рубина?
— На сянката Земя, където го оставих.
— Защо си го зарязал така?
— Страхувах се, че ще ме убие.
Той изкриви лице в почти невъзможна гримаса.
— Не ми харесва тази работа, Коруин. Сигурно има и друг начин.
— Ако знаех някакъв по-добър начин, щях да го използвам.
— Да предположим, че просто последваш плана на Бенедикт и отведеш всички там? Нали сам каза, че той можел да събере безчислени легиони от Сенките? Твърдеше освен това, че е най-добрият в своята област.
— Но повредата в Лабиринта ще си остане и тогава нещо друго ще дойде да заеме тяхното място. Винаги ще става така. Врагът в момента не е толкова важен, колкото нашата вътрешна слабост. Ако не се справим с нея, можем вече да се смятаме за победени, въпреки че външен завоевател не е нахлул сред стените ни.
Ганелон се извърна.
— Не мога да споря с теб. Ти най-добре си познаваш кралството. И все пак имам чувството, че правиш фатална грешка, като рискуваш себе си в нещо, което може да се окаже излишно, в момент, когато си толкова необходим.
Засмях се, защото същите думи бе казала Вайъли и аз не се бях съгласил с тях, когато тя ги бе произнесла.
— Това е мой дълг — заявих аз.
Той не отговори.
Бенедикт, на двайсетина крачки от нас, очевидно се бе свързал с Жерар, защото измърморваше по нещо, след което замълчаваше и слушаше. Ние стояхме там и го чакахме да приключи с разговора си, за да го изпратим.
— … Да, още е тук — чух го да казва. — Не, силно се съмнявам в това. Но…