Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Един километър, два…
И тогава чух звука, от който най-много се опасявах. Пронизвайки зеленината и сянката, долетя изсвирването на ловджийски рог. Идваше от далечината зад мен и, както ми се струваше, от лявата страна на пътеката.
Подкарах коня си в галоп и дърветата отстрани се превърнаха в замъглена ивица. Пътеката беше равна и права. Възползвах се от това предимство.
Тогава някъде отзад чух рев — нещо като дълбока кашлица, която завърши с ръмжащ звук, излизащ от обширно белодробно пространство. Не знаех какво го издаде, но не беше куче. Дори Ураганните хрътки не звучаха така. Хвърлих поглед назад, ала не видях нищо зад себе си. Така че продължих напред и заговорих на Барабан, за да го успокоя.
Не след дълго чух от дясната ми страна в гората чупене на клони, но този път не прозвуча никакъв рев. Отново погледнах, няколко пъти, ала не успях да разбера какво беше това. Малко по-късно пак чух изсвирването на рога, много по-близо и сега му отговори кучешки лай, който не можех да сбъркам. Ураганните хрътки идваха — бързи, силни и злобни зверове, намерени от Джулиан на някоя Сянка и обучени от него да ходят на лов.
Време е, реших, да започна промените. Амбър все още бе силен около мен, но аз се протегнах мислено колкото можех по-далеч към Сенките и започнах движението.
Пътеката взе да извива наляво и докато препусках по нея, дърветата от двете й страни намаляваха размерите си и оредяваха. Още един завой и излязох на поляна, широка към двеста метра. Тогава вдигнах поглед и видях, че онази проклета птица все още кръжи отгоре, вече много по-близо, достатъчно близо, за да бъде повлечена с мен през Сенките.
Ставаше по-сложно, отколкото си бях мислел. Исках да съм на открито, за да мога да обръщам коня и да размахвам меча свободно, ако се стигнеше дотам. Наличието на такова място, обаче, ме излагаше съвсем ясно под погледа на птицата, от която се оказа, че не е толкова лесно да се отърва.
Добре. Стигнах до едно малко хълмче, изкачих го и тръгнах надолу покрай самотно, ударено от гръмотевица дърво. Върху най-ниския му клон беше кацнал ястреб, оцветен в сиво, сребърно и черно. Свирнах му, като минавах и той се стрелна в небето, с яростен боен вик.
Забързах напред. Вече съвсем ясно чувах лая на отделните кучета и тропота на конските копита. С тези звуци се смесваше нещо друго, по-скоро някаква вибрация, потреперване на земята. Отново погледнах назад, но все още никой от преследвачите не бе превалил хълма. Насочих мислите си към пътя напред и облаци засенчиха слънцето. Покрай пътеката се появиха странни цветя — зелени, жълти и пурпурни, — дочу се далечен тътен на гръмотевица. Поляната се разшири и удължи. Стана съвършено равна.
Още веднъж чух изсвирването на рога. Обърнах се да хвърля нов поглед.
Тогава животното се появи и в същия миг разбрах, че не аз съм обект на лова, че ездачите, кучетата, птицата преследваха онова, което гонеше мен. Разбира се, това беше чисто академично разделение, тъй като на практика бях най-отпред и по всяка вероятност представлявах обект на неговия лов. Приведох се напред, извиках на Барабан и забих пети в хълбоците му, като едновременно осъзнах, че то се движи по-бързо от нас. Реакцията ми бе резултат от завладяващата ме паника.
Преследваше ме мантикора.
За последен път бях виждал подобен звяр в деня преди битката, в която загина Ерик. Докато водех войниците си по задните склонове на Колвир, мантикората бе изскочила и разкъсала надве един мъж на име Рол. Тогава я бяхме убили с огнестрелните си оръжия. Животното се оказа четири метра дълго и, както и това, имаше човешко лице на лъвските си глава и рамене; освен това притежаваше чифт орелоподобни криле, прибрани към гърба и дълга заострена опашка на скорпион, която се извиваше във въздуха над него. Неизвестно как, няколко звяра се бяха промъкнали от Сенките и затрудняваха пътя ни, докато се придвижвахме напред за битката. Нямах основания да вярвам, че сме ги изтребили всичките, само защото никой не ги бе виждал оттогава и не се бяха появявали никакви доказателства за съществуването им в границите на Амбър. Очевидно тази мантикора се бе укрила в Ардън и живееше в гората още от онова време.