Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Всичко това ме накара отново да се запитам какво е станало с Бранд. Дали Файона и Блийс най-после го бяха докопали? Или той се бе опитал да извърши намислените убийства сам, но след нанасяне на противниковия удар, е бил пренесен с Фигурата на нарочената си жертва? Възможно ли бе бившите му съюзници от Царството на хаоса по някакъв начин да са се добрали до него? Или някой от неговите пазачи с шипове по ръцете е успял да го намери накрая? А може да е станало и както казах на Жерар — злополучно самонараняване в пристъп на ярост, последвано от разгневено напускане на Амбър, за да плете заговорите си на друго място.
Когато от едно-единствено събитие възникват толкова много въпроси, обикновено отговорът не може да бъде намерен по чисто логичен път. Но все пак трябваше да отсея възможностите, за да знам с какво разполагам, когато се появят някакви нови факти. Междувременно, внимателно обмислих всичко, което той ми бе казал, разгледах неговите твърдения в светлината на нещата, които вече знаех. В повечето факти изобщо не се съмнявах, с едно изключение. Цялата история беше изградена твърде умно, за да бъде току-така оборена… но той бе разполагал и с достатъчно време да премисли подробностите. Не, нещо в начина му на представяне на събитията ме караше да мисля, че укрива и изопачава някои работи. А неотдавнашното му предложение практически ме убеди в това.
Старата пътека лъкатушеше, разширяваше се, пак ставаше по-тясна, потъваше все по на север и надолу сред сгъстяващите се дървета. Гората почти не се бе променила. Сякаш яздех по същата пътека, която познавах от младежките си години преди векове, когато яздех тук просто за удоволствие, яздех, за да изследвам това огромно зелено царство, простряло се върху по-голямата част от континента. Хубаво щеше да бъде, ако и сега го правех единствено с тази цел.
След може би час вече бях навлязъл доста навътре в гората, там, където дърветата приличаха на високи, тъмни кули. От време на време зървах по някой слънчев лъч, хванат като гнездо на феникс сред високите им клони. Постоянно влажният, здрачен въздух омекотяваше очертанията на отчупените клони и стволовете, на пъновете и покритите с мъх скали. Един елен пресече пътя ми, като не се довери на отличното прикритие, осигурявано от гъсталака вдясно на пътеката. Наоколо звучаха птичи песни, но никога прекалено близо. Понякога пресичах следите на други ездачи. Някои от тях бяха съвсем пресни, ала не оставаха дълго на пътеката. Колвир не се виждаше никакъв, вече от доста време.
Пътеката отново се заизкачва и знаех, че скоро ще стигне до върха на малко възвишение, ще мине покрай групичка скали и пак ще тръгне надолу. Дърветата започнаха да пооредяват, докато яздех нагоре и накрая пред погледа ми се откри частица от небето. Тя ставаше все по-голяма и когато се озовах на върха, чух далечния крясък на хищна птица.
Погледнах нагоре и видях големия тъмен силует, който кръжеше високо над главата ми. Ускорих ход край скалите и пляснах с юздите, за да мина по-бързо през открития участък. Втурнах се в галоп надолу, отново към прикритието на големите дървета.
Птицата изкряска, когато го направих, но аз се добрах до сенките и до сумрака без инциденти. После забавих ход и се заслушах, но не долових никакви необичайни звуци. Тази част от гората беше почти същата като онази, през която бях минал преди оголеното възвишение, като се изключи малкото поточе, покрай което яздих известно време и накрая пресякох при един плитък брод. Оттам пътят се разширяваше и малко повече светлина проникваше през клоните на дърветата. Като че ли разстоянието вече беше достатъчно, за да започна някои дребни размествания на Сенките, които щяха да ме изведат до пътя за сянката Земя, мястото на бившето ми изгнание. И все пак оттук още щеше да ми е трудно, по-нататък беше по-лесно. Реших да спестя малко усилия на себе си и на коня, като изчакам по-добро начало. Всъщност, нищо не ни заплашваше. Птицата сигурно бе тръгнала на лов за горски животни, вероятно така беше.
Само че, докато яздех, не спираше да ме гложди една мисъл.
Джулиан…
Ардън беше неговият район, тук патрулираха неговите отряди, неговите войници лагеруваха сред тези дървета по всяко време — пазеха Амбър както от външни набези, така и от всякакви неща, които можеха да се появят от Сенките.
Къде бе отишъл Джулиан, след внезапното си напускане на двореца в нощта, когато беше пронизан Бранд? Ако е искал просто да се скрие, не му бе нужно да отива по-далеч оттук. Тук той беше силен, обграден от верните си хора, сред местност, която познаваше по-добре от всички нас. Не беше изключено точно в този момент да се намираше някъде наблизо. А той обичаше да ловува. Разполагаше с Ураганните си хрътки, с хищните си птици…