Гаснещ зрак [bg]

Намръщи се и закрачи към Телра.

— Сержант, къде е лейтенант Еск?

— Мъртва, сър. Ускан е вътре. Лошо е ранен. Влезе вътре с осемнайсет войници, сър, излезе с трима все още на крака. Телохранителите на Шеканто, сър.

— Бездната да ме вземе, колко бяха?

— Двама, сър.

Халид Бахан се усети, че не може да измисли отговор на това. Обърна се рязко и огледа труповете, положени в три реда на земята. Мъжете и жените изглеждаха насечени на парчета. Повечето бяха с множество рани. Пушек се носеше над тях като призрачно було. Горещината от изгорялата казарма беше разтопила всичкия сняг в двора и телата лежаха в локви пепелява вода, вече зацапана с червено.

Обърна се към Телра.

— И вие не влязохте да им помогнете?

— Лейтенант Еск ни заповяда да пазим порталната сграда, сър. Това беше последната заповед, която ни даде.

— Добре — каза след малко Бахан.

— О, и, сър…

— Да?

— И двамата са мъртви, сър. Шеканто и Скеленал.

— Скеленал? Е, все пак нещо добро от цялата тази каша.

Обърна се и закрачи към главната сграда.

Лейтенант Ускан седеше в плюшен стол до камината в главната зала. В стола срещу него имаше труп и Ускан го гледаше напрегнато, сякаш двамата бяха водили разговор, току-що прекъснат. От кръста надолу лейтенантът беше прогизнал от кръв.

Халид Бахан изруга тихо.

— Ускан.

Ветеранът го погледна през рамо със стъклени очи.

— Сър. Сградата осигурена.

— Колко от тази кръв по теб е твоя?

— Всичката, сър. Няма да видя изгрева на слънцето.

— Кажи ми, че онези телохранители са мъртви.

Ускан оголи зъби в усмивка.

— Мъртви са, но както виждате, не беше лесно. Беше адски добре, сър, че останалите монаси отидоха в пламъците.

— Кой уби Шеканто? Ти ли беше, Ускан?

— Не. Истината е, че никой не я уби, сър. Беше мъртва, когато войниците ми най-сетне разбиха вратата на стаята ѝ. Хирург Хиск каза, че тялото отдавна било изстинало.

— В смисъл?

Ускан се изсмя.

— В смисъл, сър, че вероятно е умряла вчера следобед.

— За забавно ли намираш това, лейтенант?

Ускан наведе глава настрани и изплю кръв.

— Онези нещастни монаси защитаваха труп. Убиха осемнайсет войници. И всичко това за нищо. Забавно ли, сър? Не. Шибано смешно. — Замълча и пребледнялото му чело се намръщи. — Осемнайсет ли казах? Грешка. Пишете ги… деветнайсет…

Халид Бахан го изгледа ядосано, докато не осъзна, че Ускан не може да види нищо — вече бе мъртъв.

Командирът се отдръпна и изгледа накриво двата трупа, един срещу друг на плюшените столове.

До него се появи Телра.

— Сър, трябва да приберем тялото му…

— Не — отвърна Бахан. — Остави го така. Доколкото знаем, двамата със стареца може да си разказват историйки точно сега. Преместете мъртвите ни в залата. Ще изгорим всичко тук.