Каменният кръг [bg]

— Трябва да знам нещо — каза твърдо. — Не те харесвам и сигурно знаеш това, но татко казва, че си лечителка, и мисля, че сигурно си честна жена, дори и да си курва, така че може би ще ми кажеш.

Имаше безброй възможни отговори на подобно заявление, но аз не избрах никой от тях.

— Може би — отвърнах и оставих перото. — Какво искаш да знаеш?

Като видя, че не съм ядосана, тя влезе в каютата и седна на единственото столче.

— Ами да питам за децата — обясни тя. — И как се зачеват.

Вдигнах вежда.

— Майка ти не ти ли е казвала откъде идват бебетата?

Тя изсумтя нетърпеливо, малките руси вежди се смръщиха.

— Разбира се, че знам откъде идват! Всеки глупак го знае. Оставяш мъжа да си пъхне оная си работа между краката ти и после хубаво си плащаш след девет месеца. Искам да знам как да не зачена.

— Разбирам. — Гледах я с голям интерес. — Не искаш дете, така ли? След като… се омъжиш наистина, имам предвид? Повечето млади жени искат.

— Ами — рече тя бавно, като усукваше роклята си. — Понякога си мисля, че искам. Може да е с тъмна коса като Фъргъс. — Лек копнеж премина по лицето ѝ, но после изражението ѝ отново стана сурово. — Но не мога.

— Защо?

Тя стисна устни замислено, после рече:

— Заради Фъргъс. Не сме лягали още заедно. Само се целуваме понякога зад капаците на трюмовете — заради татко и проклетите му заповеди — каза тя горчиво.

— Амин — рекох малко сухо.

— Ъ?

— Нищо — махнах с ръка. — Какво общо има това с бебетата?

— Искам да ми хареса — каза тя делово. — Когато стигнем до тая част.

Прехапах долната си устна.

— Аз… ъ… предполагам, че това е свързано с Фъргъс, но се опасявам, че не виждам каква връзка има с бебетата.

Марсали ме погледна предпазливо. И за първи път без враждебност, а сякаш ме оценяваше по някакъв начин, рече:

— Фъргъс те харесва.

— И аз го харесвам — отвърнах предпазливо, не знаех накъде бие този разговор. — Познавам го от много време, още откакто беше дете.

Тя внезапно се успокои, някакво напрежение напусна слабите ѝ рамене.

— О, значи знаеш… къде е роден?

Разбрах притеснението ѝ.

— В бардак в Париж ли? Да. Знам. Той ли ти каза?

Тя кимна.

— Да, каза ми. Преди много време, на миналия Хогманай. — Е, предполагам една година беше много време за петнайсетгодишно момиче.

— Тогава му казах, че го обичам — продължи тя. Гледаше полата си, по бузите ѝ бе избила лека розовина. — А той рече, че и той ме обича, но майка ми никога няма да се съгласи. И аз попитах защо, на французите нищо им няма, не всеки може да е шотландец, а и не мислех, че ръката му е толкова важна — все пак и господин Мъри е с дървен крак, а мама доста го харесва — но той рече, че не било заради това, и… ми разказа за Париж, че е роден в бардак и е бил джебчия, когато татко го е срещнал.