Каменният кръг [bg]

Ужасено ахване посрещна тези думи, следвано от оживени коментари и възклицания: „Боже, Господи!“ и „Жълти копеленца!“.

— Какво е евнух? — попита Марсали, изглеждаше объркана.

— Не ти трябва да знаеш, cherie — увери я Фъргъс, като я прегърна през раменете. — И ти си избягал, нали, mon ami? — каза той на господин Уилъби с огромна симпатия. — И аз щях да направя същото, без съмнение!

— За мен щеше да е огромен позор да откажа императорския дар. И все пак… каква печална слабост… бях влюбен в една жена.

Чуха се съчувствени въздишки, защото повечето моряци бяха много романтични души, но господин Уилъби спря, дръпна Джейми за ръкава и му каза нещо.

— О, сбъркал съм — поправи го Джейми. — Казва, че не била „една жена“… просто жени, всички жени, или жените по принцип. Нали така? — погледна той към господин Уилъби.

Китаецът кимна доволно и се облегна назад. Луната беше почти пълна и достатъчно ярка, за да виждаме дребното му личице.

— Да — каза той чрез Джейми, — много мислех за жени; за изяществото и красотата им, разцъфващи като лотосов цвят, плаващи като цветче по вятъра. И безбройните им звуци, понякога като чуруликане на птички или песен на славеи; понякога като мучене на крави — добави с усмивка, която превърна очите му в процепи и разсмя слушателите му, — но дори това ми харесваше в тях.

— Написах всичките си поеми за Жената — понякога за конкретна жена, но повечето за Жената. За вкуса на гърди като кайсии, за топлия аромат на женски пъп, когато се буди през зимата, за топлото хълмче, което изпълва ръката ти като разцепена узряла праскова.

Фъргъс, скандализиран, запуши ушите на Марсали, но останалите слушатели бяха по-възприемчиви.

— Нищо чудно, че дребосъкът е изтъкнат поет — каза одобрително Рибърн. — Много езическо, ама ми харесва!

— Заслужил си е червената топка на шапката — съгласи се Мейтланд.

— Почти ми се ще да науча китайски — каза помощник-капитанът, като гледаше господин Уилъби с нов интерес. — Той има ли много такива поеми?

Джейми махна на публиката да замълчи — към нея вече се бяха присъединили всички моряци, които не бяха на вахта — и каза на господин Уилъби:

— Продължавай.

— Избягах в Нощта на фенерите. Голям празник, когато улиците са пълни с хора; така стражите нямаше да ме забележат. Точно след мръкване, когато процесиите се събираха в града, аз се облякох като пътник…

— Като поклонник — прекъсна го Джейми, — гробниците на предците им са много далече и те обличат бели дрехи, когато ходят там, защото са траурни, нали?

— … и напуснах дома си. Вървях без проблем през тълпите, носех малко фенерче, на което не бяха изписани името и къщата ми. Стражите биеха по бамбуковите си барабани, слугите от големите къщи биеха гонговете и от покрива на двореца летяха фойерверки.

На малкото кръгло лице беше изписана носталгия при спомена.

— Това беше донякъде най-подходящото сбогуване за един поет — каза той. — Да избягаш безименен, под шума на празненството. Докато минавах покрай гарнизона на градската порта, погледнах назад, за да видя покривите на двореца на фона на избухващите цветя от червено и златно. Приличаше на вълшебна градина — забранена за мен.