За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
„Никой не позволява да бъде спасяван, но му харесва. Би ми харесало, ако някой спаси мен.“
Човката чоплеше и отлепяше вонящата смес с усилие. Напрежението се спускаше чак в стомаха на Кей.
„Защо боли, като не съм аз?“
Мрежата беше отлепена достатъчно, за да може да се мине под нея, но сянката още стоеше залепена за стената. Гарванът се издигна безшумно. Сега видя, че Дан почти го няма тук. Беше се превърнал в тъмно облаче, а въздухът в него трептеше от напрежение.
– И теб ли те боли? – прошепна Кей. – Мрежата е плетена за сенки, наранява ли те?
– Изссгаря ме! – изсъска с гняв сянката. Гласът ù беше толкова немощен, че Кей улови емоцията само със сърцето си. Пламна отвътре. Гореше и се молеше да продължи да гори. Беше щастлива дори в болката, ако я споделя с Дан. Вярваше, че това ще го задържи жив. Ще му даде сили поне да оцелее.
„И иска, и не иска да свърши. Сякаш би го приел, ако е свършек отвън.“
– Стой тук! – прошепна Кей. – Ще отлепя цялата мрежа. Само се дръж!
Гласът на сянката изсвистя, но твърде тихо, за да бъде чут. Кей усети вибрацията на думите. Дан не искаше тя да му помага, но ù благодареше, че го прави.
Гарванът кълва, докато човката му се изтъпи. Не поглеждаше колко работа е свършена, нито спираше, за да отдъхне от болката. Изграчи гротескно миг преди мрежата да се срине. Демонът се хвърли към нея.
– Бягай! – изграчи повторно гарванът и отлепи последната опашка. Мрежата се стовари върху демона. Той изрева и изригна в пламъци. Гарванът се понесе нагоре, извърнал глава, за да провери следва ли го сянката. Пърхаше зад него и вече се виждаше по-ясно. Летяха бързо, а огънят на умиращият демон нямаше власт да ги догони.
– Сам се запали. Свърза злото си със страховете, заложени в мрежата. Грозна смърт.
– Благодаря, пич, но не бива да ми помагаш повече. – Тънка усмивка освети полупрозрачното лице на Дан.
„Когато се визуализира, е… вълшебство!“
– Аз… не съм момче – изграчи Кей, преди да отлети.
Тя летеше с пера в косите. Тялото ù, облечено в черна перушина, се носеше плавно във въздуха, като рибя опашка във вода. Превъплъщението ù хрумна, когато видя Дан да визуализира сянката си. Той имаше бурно въображение. Цветно и богато на емоции, като от добра кинолента. Правеше небесния хоризонт лилав, осветяваше мрака със зелено сияние. Дан си играеше с всичко, дори с чудовищата, които изхвърляше от играта, елегантно, но и безкомпромисно. Да го наблюдава беше чувство, за което няма измислена дума. Все едно да се заредиш с енергия, за да можеш по-късно да светиш. Дан не изглеждаше като момче, което можеш да поискаш или да притежаваш. Той беше от редките хора, тези, които отнасяш в сърцето си, за да ти напомнят, че си се докоснал до нещо изключително. Да изпълват със смисъл думи като „обич“, „съпричастие“…
„Не си тук, за да играеш, нали? Това си ти!“
Кей летеше в неговия страх, ала за нея той не беше страшен. Виолетовото небе ù даваше сигурност. Призрачните сияния от скалите, които мъглата пропускаше, внасяха коледна святост в душата ù. Дан беше избрал тъмнината за своя страх, но тя не беше мрак, като при другите момчета.
СССС – сам срещу своя страх. Психолозите препоръчваха точно тази игра, ако искаш да се избавиш от собствените си кошмари. Твърдяха, че застанеш ли срещу чудовищата на другите, ще откриеш своето. Ще го победиш.
„Трябва ми твоя страх, Дан! Искам само него, преди да отлетиш по пътя си. Свободата ще ти отива.“
Кей притвори очи. Някой летеше редом с нея. Изпревари я, но сърцето ù остана спокойно.
– Пазачът на нощта е мой! Няма да ми помагаш. Ако го искаш, вземи си го с дуел. – Дан изскочи срещу ù, визуализиран наполовина. Черният му шлифер се вееше зад него, като перата ù. Държеше дълъг меч, оголен и насочен към гърдите ù.
– Няма да се бия с теб. – Кей търсеше очите му в двете дупки мрак, които зееха сред въздушното му лице.
– Намери си екзекутор преди финала. – Той свали меча. – Защото аз ще се бия за победа.
– Ще победиш ли, ако убиеш моя страх? – Кей визуализира тънък меч и разсече с него въздуха. В далечината се появи виенско колело, откъсна се от основите си и се затъркаля, пръскайки светлина и призрачен звън. Оръжията им се кръстосаха.
– Ще бъдеш ли победител, ако убиеш страха на някой друг? Кой ще победи страха на победителя?! – Тя нападаше и с острието, и с въпросите си. Мечовете се кръстосваха, телата се носеха във въздуха, а покрай тях се появяваха сгради, магистрали, увеселителни паркове. Кей обичаше да има светлина.