Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Да, това никак не прилича на удоволствие — рече Том.

— Какво ти удоволствие! Този човек ми каза и това: „Ние вършим всичко, което можем. А най-важното е да крачиш непрекъснато напред, макар и съвсем бавно. Възможно е и понякога да се върнеш назад, но не с цяла крачка. Ти можеш да докажеш това — и то оправдава всичко. Значи, нищо не се върши току-тъй, макар и да изглежда така на пръв поглед.“

— А ти си си все същият — рече Том. — Все същият бърборко. Както и брат ми Ал. Той пък все подир момичета тича. Нищо друго не го интересува. След ден-два и тук ще си намери някое. По цял ден мисли за това, по цяла нощ с това се занимава. И хич не иска и да знае за разните там крачки — напред, назад, встрани.

— Правилно — каза Кейси. — Правилно. Всеки върши в живота си това, което най му се удава. Така е с всички, не само с него.

Мъжът, който седеше отвън край входа на палатката, отметна полите й.

— Не ми харесва тая работа — рече той.

Кейси надникна навън:

— Какво има?

— И аз не знам. Но по цялото си тяло усещам сърбеж. Неспокоен съм като котка.

— Защо, какво има?

— Не знам. Стори ми се, че чух нещо, а сетне, като се ослушах, нямаше нищо.

— Просто те е страх — каза възрастният. Той стана и излезе. А след миг надникна в палатката. — Идва един голям чер облак. Ще има буря. Ето какво го е обезпокоило — електричеството. — И той отново се скри в мрака. Останалите двама станаха и излязоха навън.

Кейси тихо рече:

— Всички са неспокойни. Полицаите непрекъснато ни плашат: ще ви пребием от бой, ще ви изгоним оттук до един. А мене считат за водач, защото много говоря.

Възрастният отново надникна в палатката.

— Кейси, угаси фенера и излез. Има нещо.

Кейси свали фитила. Пламъчето се вмъкна в прореза, припламна и угасна. Кейси пипнешком се измъкна навън. А подир него — Том.

— Какво има? — тихо попита Кейси.

— Не знам. Слушай.

Високо квакане на жаби екваше и отново потъваше в тишината. Силно, остро свирене на щурци се носеше наоколо. Но на този фон се чуваха и други звуци — тихи стъпки откъм пътя, хрущене на буци пръст, шумолене на храсти край потока.

— Нищо не мога да доловя. Сигурно така ви се струва. Възбудени сте, затова — успокоително каза Кейси. — Всички сме възбудени. Не, аз нищо не чувам. А ти, Том?

— Аз чувам — отвърна Том. — Да… чувам. Според мен ни обкръжават. Да се махаме оттук.

Възрастният прошепна:

— Под моста… ей там. Ех, не ми се иска да им оставям палатката.

— Да вървим — рече Кейси.

Те тихо тръгнаха край потока. Сводът на моста се чернееше напред като пещера. Кейси се наведе и се вмъкна под него. Том го последва. Краката им се хлъзнаха във водата. Двамата изминаха около тридесет стъпки, вслушвайки се в собствения си дъх, който шумно отекваше под свода. После Кейси и Том излязоха от другата страна и се изправиха.