Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Не — отвърна Том.
— Но това, знаеш ли, са все добри хора. А какво ги бе довело в затвора? Нуждата. И лека-полека аз разбрах, че всичкото зло се крие в нуждата. Но самата същност на това никак не можех да проумея. Един ден ни дадоха за обед прокиснал боб. Някакъв затворник се развика, но полза никаква. А той викаше, колкото му глас държи. Надзирателят надникна в килията и отмина. Тогава почна да вика и друг затворник. А после всички ние подехме в хор, силно като първите двама. Такова викане беше, че сякаш стените на затвора щяха да се съборят. Страшно нещо! Надзирателите се засуетиха, разтичаха се насам-натам. И в края на краищата ни донесоха за обед друга храна. Разбираш ли?
— Не — каза Том.
Кейси подпря брадичката си с длан.
— Може би няма да мога да ти го обясня — изрече той. — Може би сам след време ще го разбереш. А къде е каскетът ти?
— Излязох без него.
— А сестра ти как е?
— Изду се — същинска крава. Сигурно близнаци ще роди. Трябва да кара корема си с количка. Все с ръце го държи. А ти още не си ми обяснил какво става тук.
Възрастният каза:
— Ние стачкуваме. Тук е обявена стачка.
— Е, пет цента на сандък не са кой знае колко пари, но с тях може да се изхраниш.
— Пет цента? — извика възрастният. — Пет цента? Плащат ви пет цента?
— Да, изкарахме днес долар и половина.
В палатката настъпи напрегната тишина. Кейси гледаше мълчаливо в мрака.
— Слушай, Том — рече той накрая. — Дойдохме тук да работим. Обещаха ни пет цента. Сума народ се насъбра. Отидохме в градината, а там ни казаха: два цента и половина. С толкова и сам не можеш да се изхраниш, а ако имаш и деца… И ние се отказахме. Тогава ни изгониха. И изневиделица довтасаха полицаи. А сега на вас плащат по пет цента. И ти мислиш, че ще ви плащат пак по пет цента, когато свърши стачката, така ли?
— Не знам — каза Том. — Засега ни плащат по толкова.
— Слушай — продължи Кейси. — Искахме всички да се спрем на едно място, но ни погнаха като свине. И ни разпръснаха. А колко души изтрепаха! Като свине. А вас пак като свине са ви натикали през вратата. Дълго няма да издържим. Сред нас има такива, които два дни залък не са турили в устата. Ще се върнеш ли пак там?
— Да, искам да се върна — отговори Том.
— Добре тогава… разкажи на хората там. Обясни им, че ни морят от глад, а на себе си забиват нож в гърба. Ще видиш — като се разправят с нас, преди още да се опомните, ще почнат да ви плащат по два и половина цента.
— Ще се опитам. Само че не знам как да сторя това. Друг път не съм виждал такава охрана — всички с пушки. Сигурно е забранено дори да разговаряме помежду си. Като се срещаме, даже не се поздравяваме. Всеки навел глава, думица не отронва.
— Все пак опитай, Том. Веднага щом се махнем оттук, ще почнат да ви плащат по два и половина цента. А ти знаеш какво значи да обереш и пренесеш цял тон праскови за един долар. — Той наведе глава. — Не… така не може. Така дори храната си няма да изкарваш… Няма да можеш да се изхранваш.
— Ще опитам, да видим какво ще излезе.
— А как е майка ти?
— Добре. Много й хареса в правителствения лагер. Душове, топла вода.
— Да… чувах за тях.
— Там беше хубаво. Само че не намерихме работа. Трябваше да напуснем лагера.
— Не е зле и аз да отида в някой такъв лагер — каза Кейси. — Да видя как живеят хората там. Казват, полицаи там не се мяркали.
— Там хората сами са си полицаи.
Кейси повдигна възторжено глава.
— А безредици имаше ли? Побоища, кражби, пиянство?
— Нямаше — отговори Том.
— Е, а ако не могат да обуздаят някого, как постъпват? Какво вършат тогава?
— Изгонват го от лагера.
— А има ли много такива хора?
— Не — рече Том. — Бяхме там цял месец и имаше само един такъв случай.
Очите на Кейси заблестяха. Той се обърна към другите:
— Чухте ли? Какво ви казвах? Полицаите не само че не пречат на безредиците, но дори сами ги създават. Слушай, Том. Опитай се да поговориш с хората, нека и те вдигнат стачка. Най-подходящото време за това е след един-два дни. Прасковите вече узряха. Обясни им всичко.
— Няма да се съгласят — каза Том. — Нали вземат пет цента, нищо друго не ги интересува.
— Но пет цента плащат само на стачкоизменниците.
— Няма да мога да ги убедя в това. Пет цента. Ето кое е за тях най-важното.