Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Хич не ме е грижа за това — каза Том. — Но щом не може, не може — няма да споря. Ще се върна назад.
Тъмната фигура се успокои. Фенерчето угасна.
— За вас се грижим. Иначе ще те спипат стачните постове.
— Какви стачни постове?
— На ония — на червените.
— А-а-а! — рече Том. — Нищо не съм чувал за тях.
— А не ги ли видя, когато минавахте край тях?
— Видях някакви хора, но имаше толкова полицаи, че не можах да разбера нищо. Помислих, че е станала някаква катастрофа.
— Хайде, да те няма.
— Добре. Щом трябва, ще се върна назад. — Том се обърна и закрачи обратно. Той измина по алеята стотина ярда, после забави крачки и се ослуша. Край напоителния канал с треперещ глас лаеше силно и високо енот, в далечината злобно виеше някакво вързано за през нощта куче. Том седна край алеята и отново се ослуша. Той чу тънкото, нежно крякане на нощния ястреб и предпазливото шумолене на животните из окосената трева. Огледа се встрани — видя тъмните купи сено, разбра, че няма да го видят, — стана и бавно навлезе в ливадата, снишавайки се, както вървеше, до височината на купите. Вървеше бавно и непрекъснато се спираше, за да се ослуша. Най-сетне пред него се показаха пет реда здраво обтегнат тел. Той легна по гръб, пъхна глава под долния ред, повдигна тела с ръка и като тласна тялото си с крака, се озова навън от фермата.
Том вече се готвеше да стане, когато на шосето се показаха хора. Той изчака да отминат далеч напред, после стана и закрачи след тях. Вглеждаше се ту наляво, ту надясно, търсейки наблизо палатки. По шосето минаха няколко автомобила. Над потока, който прекосяваше полето, имаше малко бетонно мостче. Том погледна надолу от парапета. На дъното на дълбокия дол се виждаше една палатка, осветена отвътре с фенер. Том постоя на мостчето, разглеждайки човешките сенки, които пълзяха по брезента. После се прехвърли през една ограда и закрачи по стръмнината надолу през храсталака и ниския върбалак; като достигна дъното на дола, той хвана една пътечка, която вървеше край потока. Пред палатката на сандък седеше някакъв човек.
— Добър вечер — каза Том.
— Кой си ти?
— Аз… просто тъй… минавах насам…
— Познаваш ли някого тук?
— Не. Казвам ви, че просто минавах насам.
От палатката се подаде една глава. Нечий глас попита:
— Какво има?
— Кейси! — извика Том. — Кейси! За бога, какво търсиш тук?
— Господи, та това е Том Джоуд! Влез, Томи, влез.
— Познаваш го, така ли? — попита човекът, който седеше на сандъка.
— Него ли? Как да не го познавам! Познавам го от толкова време. Заедно пристигнахме тук. Влез, Том. — Той хвана Том за лакътя и го вмъкна в палатката.
Там — направо на земята — седяха трима мъже, в средата гореше фенер. Мъжете недоверчиво погледнаха Том. Един от тях — мургав, с мрачен вид — му подаде ръка.
— Много ми е приятно — каза той. — Чух как те посрещна Кейси. Кейси, това ли е човекът, за когото разказваше?
— Да, точно той. Ах, господи! Къде са вашите? Какво правиш тук?
— Ами научихме, че тук има работа — отвърна Том. — Идваме тук, а по пътя пълно с полицаи — вмъкнаха ни в тази ферма. Днес брахме праскови в градината. Видях, че някакви хора стоят край пътя и викат подир нас. А защо, никой не ми каза. И реших сам да разбера. Кейси, а ти как се озова тук?
Проповедникът се наведе напред и високото му бледо чело попадна в ивица жълта светлина от фенера.
— Чудно място е това затворът — рече той. — Отлъчвах се преди в пустинята като Христос, мислих, блъсках си главата. От време на време ми ставаше ясно по нещичко. Но истински ясно ми стана всичко само в затвора. — Очите му бяха живи и весели. — Бях в една грамадна килия, която непрекъснато бе пълна. Едни си отиват, други идват. И аз, разбира се, разговарях с всички.
— И още как! — каза Том. — Дай ти на тебе само да приказваш. И на бесилката да те качат, ще си поговориш с палача. Не съм виждал друг такъв бърборко.
Всички се разсмяха. Един от мъжете — възрастен, със сбръчкано лице, се шляпна по коляното.
— Все приказва — рече той. — Но на хората им харесва това — слушат го с удоволствие.
— Нали е бивш проповедник — каза Том. — Казал ли ви е?
— Да, естествено.
Кейси се усмихна.
— Та така — отново поде той, — почнах да разбирам едно-друго. В затвора попадат разни хора — едни за пиянство, а други за кражба — последните са най-много. И крадат най-вече от нужда. Разбираш ли? — попита той.