Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Когато мъжете и децата излязоха, майката поднесе на Том чиния и чаша.
— Да похапнеш малко.
— Не, майко, не мога. Така ме боли, че устата си не мога да отворя.
— Нищо, опитай.
— Не, майко, не мога.
Тя приседна до него на края на дюшека.
— Разкажи ми. Искам да разбера как е станало всичко. Искам всичко да разбера. Какво направи Кейси? Защо го убиха?
— Нищо не направи. Той стоеше, а те го осветиха с фенерчетата си.
— Какво каза той? Помниш ли какво каза?
Том промълви:
— Разбира се. Кейси каза: „Вие нямате право да морите хората от глад.“ После този дебелият го нарече червено куче. А Кейси отвърна: „Вие не знаете какво вършите.“ Тогава дебелият го удари.
Майката наведе очи. Тя стисна ръце.
— Така ли каза?… „Вие не знаете какво вършите?“
— Да.
— Ех, да беше го чула нашата баба!
— Майко… когато стане такова нещо, нямаш време да си помислиш дори за миг. Така беше и с мен.
— Не те виня. Но добре щеше да бъде това да не се случва. По-добре да не си бил там… Но щом си бил, не си могъл другояче да постъпиш. Не виждам у теб вина. — Тя се приближи до печката и натопи един парцал във врялата вода. — Ето, вземи. Сложи го на лицето си.
Том сложи горещия парцал на бузата и носа си и се сви от болка.
— Майко, тази нощ ще се махна. Не искам да страдате заради мен.
Майката гневно заговори:
— Том! Много неща не са ми ясни. Но знам, че без теб няма да ни бъде по-леко. Без тебе съвсем ще загинем. Преди си живеехме на нашата земя и тогава всичко изглеждаше просто. Старите умираха, деца се раждаха и всички живеехме заедно — имахме семейство, неразделно свързано… виждаш къде му е началото, къде краят. А сега нищо не виждаш. Нищо не разбираш. Сега всичко тегли на своя страна. Ал хленчи, мърмори — иска да ни зареже. От чичо Джон няма никаква полза. Бащата изгуби мястото си в семейството. Вече не е най-главният. Всичко се руши, Том. Семейството вече го няма. А Розашарн… — Тя се обърна и погледна широко отворените очи на дъщеря си. — Ще има дете, а няма семейство. Мъча се криво-ляво да я успокоявам. Уинфийлд… какво ще излезе от него? Скоро съвсем ще подивее. И Рути също… растат като зверчета. На кого мога да се опра? Не се махай, Том. Остани при нас, помогни ни.
— Добре — уморено изрече той. — Добре. Макар да е напразно.
Майката се върна при таса с мръсните съдини, изми алуминиевите чинии и ги избърса.
— Нощес можа ли да спиш?
— Не.
— Поспи си сега. Видях, че и панталоните ти, и ризата са мокри. Трябва да ги изсушим до печката. — Тя прибра съдините. — Е, отивам в градината. Розашарн, ако дойде някой, кажи, че Том е болен, чуваш ли? Никого да не пускаш, разбра ли? — Роуз от Шарън мълчаливо кимна. — Към пладне ще се върнем. Ти си поспи, Том. Може довечера да се махнем оттук. — Тя бързо се приближи до него. — Няма да избягаш, нали, Том?
— Няма, майко.
— Наистина ли? Няма да се махнеш, нали?
— Да, майко. Тук ще си бъда.
— Добре. Не забравяй, Розашарн, какво ти казах. — Майката излезе и здраво затвори след себе си вратата.
Том лежеше, без да мърда — и изведнъж сънят като вълна го издигна до предела, където чезне съзнанието, бавно се отдръпна назад и отново го издигна дотам.
— Том!
— А? Какво? — Той се събуди, като че някой го бе тласнал. Погледна Роуз от Шарън. Очите й пламтяха от възмущение. — Какво ти е?
— Ти си убил човек!
— Да. Не викай. Искаш да чуят ли?
— Нека чуят! — викна тя. — Онази жена ми обясни всичко. Сега знам какво може да те сполети, като извършиш грях. Нима детето ми ще се роди здраво? Кони си отиде, мен не ме хранят както трябва… Не виждам мляко. — Тя истерично извика: — Ти си убил човек! Нима сега детето ми ще се роди здраво? Знам… то ще бъде изрод… изрод! Макар че никога не съм танцувала прегърната.
Том стана от дюшека.
— Тихо! — каза той. — Ще те чуят и ще дойдат.
— Нека! Детето ми ще бъде изрод. Макар че никога не съм танцувала така.
Том пристъпи към нея.
— Млъкни!
— Не се приближавай до мен! Не ти е за пръв път. И преди уби човек. — Лицето й почервеня. Тя с мъка изричаше думите си. — Не мога да те гледам! — Тя закри глава с одеялото.
Том чу конвулсивните й ридания, сподавени под одеялото. Прехапа устна и наведе очи. После отиде до дюшека на баща си. Под него имаше пушка — тежък дълъг уинчестър, тридесет и осем милиметров. Том го взе, провери има ли патрон в цевта, махна предпазителя и се върна на мястото си. Сложи уинчестъра на пода с приклада нагоре и цевта надолу. Риданията на Роуз от Шарън се превърнаха в тихи хлипания. Том легна отново и се покри с одеялото, покри разбитото си лице, като остави малко място, през което да диша. Той въздъхна: