Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— И още как! Не, не се бой — без работа няма да стоим. Собствениците на тази ферма не дремят.
В къщичката на Джоудови печката бумтеше. На тигана съскаха и пръскаха мазнина шницелите, картофите вряха в котлето. Стаята беше пълна с дим и жълтата светлина на фенера хвърляше върху стените гъсти, черни сенки. Майката шеташе край печката, а Роуз от Шарън седеше на един сандък, подпряла с колене тежкия си корем.
— По-добре ли ти е сега? — попита майката.
— Прилошава ми от миризмата на пърженото. Пък и ми се яде.
— Иди да поседнеш на прага — каза майката. — Аз и без това скоро ще трябва да строша този сандък.
Мъжете влязоха вкупом.
— Божичко, месо! — викна Том. — И кафе! Ех, както съм изгладнял! Толкова праскови изядох, а все едно, че стомахът ми е празен. Къде да се умия, майко?
— Идете на цистерната. Там ще се измиете. Пратих и децата там.
Мъжете излязоха.
— Ставай, Розашарн, ставай — заподканя я майката. — Седни или на прага, или на дюшека. Сандъкът ми трябва.
Роуз от Шарън стана, опирайки се с ръце на сандъка. Тя отиде до дюшека и тежко се отпусна на него. Рути и Уинфийлд тихичко влязоха вътре и мъчейки се да бъдат колкото може по-незабележими, мълчаливо застанаха до стената. Майката ги погледна.
— Знам аз, че има нещо, щом се криете на тъмно. — Тя хвана Уинфийлд и попипа косата му. — Мокра, а мръсотията сигурно си е останала.
— Нали нямахме сапун — оплака се Уинфийлд.
— Знам. Днес не можахме да купим. Утре може би ще има и сапун. — Майката се върна при печката, сложи чиниите на сандъка и насипа в тях храната. Порцията се състоеше от два шницела и един голям картоф. В добавка имаше по три големи филии хляб. После майката разпредели по чиниите врялата мазнина, в която бе пържила шницелите. Мъжете се върнаха с мокри коси и лица.
— Дайте сега вечерята! — извика Том.
Всички взеха порциите си. Почнаха да се хранят мълчаливо, с настървение и обираха до капка мазнината с хляба. Децата отидоха в ъгъла на стаичката, сложиха чиниите на пода и се нахвърлиха на храната като зверчета.
Том глътна последния къшей хляб.
— Ще дадеш ли още нещо за ядене, майко?
— Не — отвърна тя. — Това е всичко. Изкарахте един долар и за него купих само това.
— Само това ли?
— Тук продават по-скъпо. Веднага щом можем, трябва да отидем в града.
— Аз не можах да се заситя — каза Том.
— Утре ще работите цял ден. Утре ще ви нахраня както трябва… вечерта.
Ал изтри устните си с ръкав.
— Ще отида да се поразходя малко — рече той.
— И аз ще дойда с теб. — Том последва брат си. В тъмнината той се приближи съвсем близо до него. — Може би все пак ще дойдеш с мен, а?
— Не. Казах вече — предпочитам да се поразходя тук.
— Както искаш. — Том се обърна и бавно закрачи по алеята между къщичките. Пушекът от кюнците се стелеше ниско, фенерите рязко открояваха квадратите на вратите и прозорците. На праговете седяха хора и гледаха в мрака. Том видя как те извърнаха глави, изпращайки го с очи. Отвъд последната къщичка алеята продължаваше към една окосена ливада, из която на светлината на звездите се виждаха тъмни купи сено. Тънкият сърп на луната лежеше ниско на небето, към запад, а над него като дълъг прозрачен облак се простираше Млечният път. Краката на Том стъпваха безшумно по прашната алея, която пресичаше като тъмна ивица жълтеникавата окосена ливада. Той пъхна ръце в джобовете си и тръгна към главния вход на лагера. Край алеята се виждаше насип. Том чуваше как ромоли водата в напоителния канал, провирайки се сред тревата. Той се изкачи на насипа и като погледна надолу, видя отраженията на звездите, осеяли тъмната вода. Федералното шосе беше наблизо. За тази близост свидетелствуваха светлините на колите, които се носеха по него. Том тръгна натам. На светлината на звездите той различи високата телена врата.
Встрани от пътя зашава някаква мътна фигура. Нечий глас извика:
— Ей! Кой си?
Том се спря и застана неподвижен.
— Кой вика?
Човекът се изправи и се приближи. В ръката му Том видя револвер. Сетне върху лицето на Том заигра светлината на джобно фенерче.
— Къде си тръгнал?
— Просто тъй, да се поразходя. Защо, нима е забранено?
— Разхождай се някъде другаде.
Том попита:
— Забранено ли е да се излиза вън от вратата?
— Сега не може. Какво — ще се върнеш ли обратно, или да изсвиря, да дойде помощ и да те арестуваме?