Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
— Страхувам се — шепне тя. — От всичко. Лицето ми в огледалото… когато бях дете ми казваха да не гледам често в огледалото, защото там зад стъклото ще видя Дявола… и… — обръща се към разкрасеното с бели цветя огледало зад тях — трябва да го покрием, моля те, защо да не го покрием?… точно там те… особено нощем…
— Спокойно — Той прави движение, за да се притисне колкото може по-плътно до нея. Прегръща я. Маргерита я тресе и то силно, може би неконтролируемо: след малко и Слотроп започва да трепери, едновременно с нея — Успокой се, моля те — Каквото и да я е завладяло, то жадува допир, да бъде докосвано и да пие ненаситно от това докосване.
Тази дълбочина го плаши. Той се чувства отговорен за нейната безопасност, а и нерядко, че е попаднал в капан. Отначало двамата прекарват заедно цели дни наред, докато Слотроп трябва да излезе, за да продава марихуана или да търси храна. Спи малко. Установява, че лъже автоматично: „Всичко е наред“, „Няма за какво да се безпокоиш“. Понякога смогва да остане сам край реката, да лови риба с въженце и фиба на Грета. Успява да хване една риба на ден, а ако има късмет — две. Сега последната възможност и последната надежда на всички остават тези глупави риби или каквото и да е що плава в берлинските води. Когато Грета плаче насън по-дълго отколкото той е в състояние да слуша, налага се да я буди. Двамата опитват да разговарят или да се ебат, въпреки че Слотроп все по-рядко е в настроение и това още повече я дразни, защото й се струва, че той я отблъсква, което е чистата истина. Бичуването като че ли я успокоява и го освобождава от угризения на съвестта. Понякога е прекалено уморен дори за това. Грета непрекъснато го предизвиква. Една вечер той слага пред нея печена риба, лъчеперка с нездрава жълта окраска и явен мозъчен дефект. Тя не може да яде, ще й се догади.
— Трябва да ядеш.
Тя върти глава, наляво, после надясно.
— Баси майката, ’ква мъка! виж ’кво шундрафело, ти не си единствената изстрадала… напоследък да си била там навън?
— Разбира се. Аз все забравям колко много си бил тормозен.
— Е’гати, много сте щури германците, всички мислите, че целият свят е против вас.
— Изобщо не съм германка — току-що си е припомнила. — Аз съм ломбардка.
— Почти същото е, скъпа.
Тя изсъсква с раздути ноздри, грабва масичката, запраща я настрана, разхвърчават се прибори, чинии, рибата шляпва на стената, откъдето започва да капе долу на дъските, явно няма късмет дори и в смъртта. Двамата седят на техните твърди столове с прави облегалки и между тях има метър и половина опасно празно пространство. Навън е топлото романтично лято на ’45 година, и независимо от капитулацията, все още тържествува културата на смъртта: в отсъствието на кой знае какви особени страсти и любов към каквото и да е, „престъплението от любов“ както се изразяваше Баба му, бе превърнато в предпочитано средство за разрешаване на междуличностни разногласия.
— Почисти.
Грета изчопля от горните си зъби бледо парченце отхапан нокът и прихва, с типичния за нея очарователен смях. Разтреперан Слотроп тъкмо е готов да каже: „Представа нямаш колко близо си до…“ когато случайно забелязва изражението й. Тя, разбира се, има представа, и още как.
— Добре тогава, добре. — Той ровичка из стаята и мята напосоки бельото й, докато най-после намира черния колан, който търси. Металните закопчалки на жартиерите оставят малки тъмни извити надигнати белези върху избледняващи синини от по-раншни натъртвания. Налага се да я разкървави, преди тя да почисти захвърлената риба. След като избърсва всичко, Маргерита коленичи и целува ботушите му. Не точно желаният от нея сценарий, но почти, скъпа.
С всеки изминал ден по-близо до… и той наистина е уплашен. Никога не е виждал подобно нещо. Когато Слотроп отива в града, тя го моли да я върже с чорапите й за стълбците на кревата, с разперени ръце и крака като звезда. Понякога тя излиза и я няма с дни, връща се у дома и с надеждата да предизвика някакъв расово-сексуален отклик, нещо леко ексцентрично и по-различно, му разказва за военни полицаи-негри, които са я били с палки, ебали в гъза и колко много й е харесало…
Болестта на Маргерита, независимо каква е тя, прихваща и Слотроп. Навън сред развалините сега той вижда тъмнина, прозираща иззад краищата на всички счупени контури. Черните гълъби на светлината гнездят в косата на Маргерита. Той ще гледа тебеширените си ръце и тъмнина ще се стича и скача по крайчетата на всеки пръст. В небето над „Александерплац“ е виждал ГПЗНР-мандалата на полковник Енциан, а също и неколкократно се бе припознавал в случайно срещнати „кокичета“ вземайки ги за Чичерин. Една вечер през мъглата закриваща фасадата на „Титания Паласт“889 успя да разчете аления неонов надпис ДА ПУКНЕШ, СЛОТРОП. Веднъж в неделя, на Ванзее, докато армада платноходки, всичките търпеливо, призрачно еднообразно наклонени срещу вятъра се плъзгаха безконечно край отсрещния бряг, тълпа деца с войнишки шапки направени от стари военни карти бяха замислили да удавят Слотроп и да го принесат в жертва. Успя да се отърве едва след като промърмори три пъти Hauptstufe890.
889
Един от най-елегантните и най-популярни киносалони в Берлин, открит в 1927 г. — Б.пр.
890
Работна степен (нем.) — команда при пускането на ракета, означаваща, че горивото е запалено и в резултат от неговото изгаряне ракетата започва да се издига. — Б.пр.