Гравитационна дъга [bg]

— Трябва да ядеш.

Тя върти глава, наляво, после надясно.

— Баси майката, ’ква мъка! виж ’кво шундрафело, ти не си единствената изстрадала… напоследък да си била там навън?

— Разбира се. Аз все забравям колко много си бил тормозен.

— Е’гати, много сте щури германците, всички мислите, че целият свят е против вас.

— Изобщо не съм германка — току-що си е припомнила. — Аз съм ломбардка.

— Почти същото е, скъпа.

Тя изсъсква с раздути ноздри, грабва масичката, запраща я настрана, разхвърчават се прибори, чинии, рибата шляпва на стената, откъдето започва да капе долу на дъските, явно няма късмет дори и в смъртта. Двамата седят на техните твърди столове с прави облегалки и между тях има метър и половина опасно празно пространство. Навън е топлото романтично лято на ’45 година, и независимо от капитулацията, все още тържествува културата на смъртта: в отсъствието на кой знае какви особени страсти и любов към каквото и да е, „престъплението от любов“ както се изразяваше Баба му, бе превърнато в предпочитано средство за разрешаване на междуличностни разногласия.

— Почисти.

Грета изчопля от горните си зъби бледо парченце отхапан нокът и прихва, с типичния за нея очарователен смях. Разтреперан Слотроп тъкмо е готов да каже: „Представа нямаш колко близо си до…“ когато случайно забелязва изражението й. Тя, разбира се, има представа, и още как.

— Добре тогава, добре. — Той ровичка из стаята и мята напосоки бельото й, докато най-после намира черния колан, който търси. Металните закопчалки на жартиерите оставят малки тъмни извити надигнати белези върху избледняващи синини от по-раншни натъртвания. Налага се да я разкървави, преди тя да почисти захвърлената риба. След като избърсва всичко, Маргерита коленичи и целува ботушите му. Не точно желаният от нея сценарий, но почти, скъпа.

С всеки изминал ден по-близо до… и той наистина е уплашен. Никога не е виждал подобно нещо. Когато Слотроп отива в града, тя го моли да я върже с чорапите й за стълбците на кревата, с разперени ръце и крака като звезда. Понякога тя излиза и я няма с дни, връща се у дома и с надеждата да предизвика някакъв расово-сексуален отклик, нещо леко ексцентрично и по-различно, му разказва за военни полицаи-негри, които са я били с палки, ебали в гъза и колко много й е харесало…

Болестта на Маргерита, независимо каква е тя, прихваща и Слотроп. Навън сред развалините сега той вижда тъмнина, прозираща иззад краищата на всички счупени контури. Черните гълъби на светлината гнездят в косата на Маргерита. Той ще гледа тебеширените си ръце и тъмнина ще се стича и скача по крайчетата на всеки пръст. В небето над „Александерплац“ е виждал ГПЗНР-мандалата на полковник Енциан, а също и неколкократно се бе припознавал в случайно срещнати „кокичета“ вземайки ги за Чичерин. Една вечер през мъглата закриваща фасадата на „Титания Паласт“889 успя да разчете аления неонов надпис ДА ПУКНЕШ, СЛОТРОП. Веднъж в неделя, на Ванзее, докато армада платноходки, всичките търпеливо, призрачно еднообразно наклонени срещу вятъра се плъзгаха безконечно край отсрещния бряг, тълпа деца с войнишки шапки направени от стари военни карти бяха замислили да удавят Слотроп и да го принесат в жертва. Успя да се отърве едва след като промърмори три пъти Hauptstufe890.