Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
— И какво от това? — е обичайният отговор на „Киселината“. — А ти какво би избрал? Работата е там, — прекъсвайки традиционният негодуващ вопъл на Густав, — че Росини е приятен за слуха, благозвучен. А когато слушаш Бетовен единственото усещане е, че те напира да превземеш Полша. „Ода на радостта“, няма що! Той изобщо не е имал никакво чувство за хумор. Казвам ти, — размахва „Киселината“ костелив стар юмрук, — в щима на страничния барабан за „Крадливата Сврака“ има много повече Възвишеност, отколкото в цялата Девета симфония. При Росини истинският смисъл е в това, че влюбените винаги се събират, изолацията е преодоляна и, независимо дали ти харесва или не, такова е великото центростремително движение на Света. Любовта се случва посредством механизмите на алчността, дребнавостта и злоупотребата с власт. Всичките лайна се превръщат в злато. Стените биват пробити, балконите изкачени… слушай! — Нощ в началото на май и в ход е последната бомбардировка. Налага се „Киселината“ да крещи с все сила. — Италианката е в Алжир, Бръснарят е в порцелановата паничка за сапуна, свраката краде всичко наред де що види!881 Светът се централизира стремително…
В тишината на тази дъждовна сутрин като че ли с Германската Диалектика на Густав е свършено. По някакъв таен съобщителен музикантски канал чак от Виена го бяха информирали, че Антон Веберн882 е убит.
— Застрелян през май от американците. Безсмислено, случайно, ако вярваш на случайности. Някакъв помощник-готвач от Северна Каролина, някакъв съвсем скорошен новобранец с 11-милиметров пищов, с който още не знаел как да борави, здравата окъснял за ІІ Световна война, ала не и за Веберн. Братът на Веберн търгувал на черния пазар и това било оправданието за нахлуването и обиска на къщата. Че кой ли не го прави? Разбираш ли изобщо, какъв мит ще произлезе от това след хиляда години? Пристигат новите варвари, за да убият Последния Европеец стоящ в далечния край на това, което е продължавало от Бах насам, разрастване на музикалното полиморфно своенравие, докато накрая всички ноти станат наистина равностойни… А накъде след Веберн? Това бе моментът на максималната свобода. Всичко трябваше да бъде разрушено. Поредният Залез на Боговете…
— Недорасъл глупак си ти! — Кикотейки се пристъпва „Киселината“, идва от Берлин, влачи калъфка от възглавница пълна с конопени съцветия, току-що пристигнали от онази Северна Африка. Изглежда ужасно: кървясали очи, подпухнали напълно обезкосмени ръце, зейнал дюкян, от който липсват половината копчета, побеляла коса и синя риза, нашарени с някаква ужасна зелена пяна. — Паднах в яма от снаряд. Хайде, по-живо, навийте по един рифър.
— Какво имаш предвид с това „недорасъл глупак“? — пита Густав.
— Имам предвид тебе и музикалните ти направления — вика „Киселината“ — Приключи ли с тия дивотии? Или да започваме da capo883 с Карл Орф?
— Изобщо не съм мислил за това — отвръща Густав и на мига става ясно, че „Киселината“ също е чул за Веберн и по свой заобиколен начин опитва да ободри Густав.
— Какво му е лошото на Росини? — разпалено вика „Киселината“. — А?
— Уф — крещи Густав — уф, уф, Росини — и двамата отново се счепкват, — ти си една жалка антика. Защо вече никой не ходи на концерти? Мислиш, че е заради войната? Съвсем не. Ще ти кажа защо, дъртак такъв. Защото залите са пълни с хора като теб! Претъпкани! Клюмат, дремят, кимат, усмихват се, пърдят през изкуствените си ченета, покашлюват и плюят в хартиени торбички, кроят все по-хитроумни интриги около собствените си деца, и не само против своите деца, но и срещу чуждите деца също! безделничат и мързелуват на концерта, заедно с всички други такива като тях побелели дърти мошеници, и около тях се чува само изисканото съпровождащо шумолене от хъхрене, оригване, куркане на червата, почесване, примляскване, покрякване, цялата опера е претъпкана от тях чак до сектора за правостоящи, треперливо се клатушкат из пътеките между редовете, надвесват се от най-горните балкони дето са току под тавана, и знаеш ли какво слушат всички те, „Киселина“? знаеш ли? Всички те слушат Росини! Седят там и точат лиги по някаква китка лесно предвидими мелодийки, привеждат се напред опрели лакти в коленете и мърморят: „Хайде, давай Росини, поднеси ни тази високопарна претенциозна трудносмилаема фанфарна партия, време е за истински хубавите мелодии!“ Абсолютно безсрамно поведение, все едно наведнъж да изплюскаш цял буркан фъстъчено масло. Следва игривата тарантела от „Танкреди“ и те възторжено потракват с ченетата, тропат с крака и почукват с бастуните: „Аха-а, аха-а! това вече е съвсем различно нещо! Браво!“
881
Отпратка към главните герои от три опери на Росини — „Италианката в Алжир“ (1813), „Севилският бръснар“ (1816) и „Крадливата сврака“ (1817). — Б.пр.
882
Австрийски композитор (1883–1945). — Б.пр.
883
От начало (итал.). — Б.пр.