Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
— Парабола! Капан! Вие там винаги сте били уязвими от простодушната германска симфонична дъга, от тоника към доминанта и отново назад към тоника. Величие! Висше общество!
— Каква тевтонка? — чуди се подполковникът. — Каква доминанта? Войната свърши, приятел. Що за приказки са това?
От мочурливите поля на Марк888 подухва студен ситен дъжд. Руската кавалерия прекосява „Курфюрстендам“, подкарала към кланицата стадо мучащи мръсни крави с мигли поръсени с капчици дъжд. В съветския сектор момичета с пушки преметнати през покрити с вълна подскачащи гърди размахват ярко оранжеви триъгълни флагчета и регулират уличното движение. Ръмжат булдозери, камиони с усилие събарят клатещи се разнебитени стени, деца крещят възторжено при всяко влажно сгромолясване. Сребърни чайни сервизи подрънкват на пищно озеленени тераси, където капе вода, келнери с вталени черни сака въртят и свеждат глави. С пошляпване в калта преминава открита карета, двама руски офицери, целите окичени с медали, седят в компанията на техните дами с копринени рокли и огромни шапки с увиснали периферии, от които се развяват на вятъра дълги ленти. В реката патици с блестящи зелени глави плават сред оставените от другарките им ударни вълнички. Надупченият комин на Маргеритината къщурка разпръсква дим. Вътре първото, което вижда Слотроп, е летящата право към главата му обувка с висок ток. Той се отклонява навреме. Маргерита е коленичила на кревата, диша учестено, гледа го втренчено.
— Ти ме изостави.
— Имах работа. — Той рови сред затворените буркани на рафта над печката, открива сушени връхчета от детелина за чай.
— Но ти ме остави съвсем сама. — Косата й се вие като сиво-черен облак около лицето. Измъчват я незнайни вътрешни ветрове.
— Само за малко. Искаш ли чай? — Тръгва навън с празно канче.
— Как „за малко“? За Бога, не знаеш ли какво е да бъдеш сам?
— И още как! — Загребва дъждовна вода от варела до вратата. Маргерита лежи и трепери с безпомощно разкривено лице. Слотроп оставя канчето на печката, да заври водата. — Беше заспала много дълбоко. Тук не е ли безопасно? Това ли имаш предвид?
— Безопасно. — Ужасяващ смях, който му е неприятен. Водата започва да шуми. — Имаш ли представа какво правиха с мен? Какво трупаха на гърдите ми? Как ме обиждаха, с какви имена ме наричаха?
— Кой, Грета?
— Събудих се, когато ти излезе. Повиках те, но ти не се върна. Щом се увериха, че си тръгнал, те влязоха…
— Защо не опита останеш будна.
— Аз бях будна! — Включено, слънцето нахлува. Тя извръща лице от рязката светлина.
Докато Слотроп приготвя чая, тя седи в леглото, проклина го на италиански и немски с пресекващ се глас. Той й подава чаша. Грета я избива от ръката му.
— Слушай, успокой се, става ли? — Той сяда до нея и подухва чая си. Отказаната от нея чаша лежи килната на пода. Тъмното петно изпуска пара в дъските. Някъде далеч се надига и разсейва детелина: призрак… След малко тя хваща ръката му.
— Извинявай, че те оставих сама.
Тя се разплаква.
И плаче цял ден. Слотроп заспива, от време на време се буди от нейните хлипания и непрекъснато я усеща, неизменно в контакт, някоя част от нея, някоя част от него… В един сън от настоящото време, баща му бе дошъл да го намери. Слотроп бродеше по залез-слънце по брега на Мънгаханок, близо до една разпадаща се стара хартиена фабрика, изоставена още в края на миналия век. Силует на излитаща чапла на сияйния и вече потъмняващ оранжев фон. „Синко, — рушаща се кула от думи все пада и пада върху тях, — президентът умря преди три месеца“. Тайрън стои и хока баща си. „Защо не ми каза? Папа, аз го обичах. А ти само искаше да ме продадеш на СИ Фарбениндустри. Ти ме продаде.“ Очите на стария се насълзяват. „О, синко…“ опитва да го хване за ръката. Ала небето е притъмняло, чаплата е отлетяла, празният скелет на фабриката и тъмното пълноводие на реката говорят време е да тръгваш… а после и баща му също поема по пътя, не успяват да се сбогуват, въпреки че лицето на баща му, на Бродерик, който го бе продал, остава още дълго след пробуждането и тъгата, която донесе в него, глупавото кресливо момче Слотроп. Маргерита се привежда над него, маха с връхчетата на ноктите сълзите от лицето му. Ноктите са много остри и спират често, когато доближават очите му.
888
Марк Бранденбург — старото княжество, от което възниква Берлин и се превръща в кралска резиденция. — Б.пр.