Гравитационна дъга [bg]

— Ти ме изостави.

— Имах работа. — Той рови сред затворените буркани на рафта над печката, открива сушени връхчета от детелина за чай.

— Но ти ме остави съвсем сама. — Косата й се вие като сиво-черен облак около лицето. Измъчват я незнайни вътрешни ветрове.

— Само за малко. Искаш ли чай? — Тръгва навън с празно канче.

— Как „за малко“? За Бога, не знаеш ли какво е да бъдеш сам?

— И още как! — Загребва дъждовна вода от варела до вратата. Маргерита лежи и трепери с безпомощно разкривено лице. Слотроп оставя канчето на печката, да заври водата. — Беше заспала много дълбоко. Тук не е ли безопасно? Това ли имаш предвид?

— Безопасно. — Ужасяващ смях, който му е неприятен. Водата започва да шуми. — Имаш ли представа какво правиха с мен? Какво трупаха на гърдите ми? Как ме обиждаха, с какви имена ме наричаха?

— Кой, Грета?

— Събудих се, когато ти излезе. Повиках те, но ти не се върна. Щом се увериха, че си тръгнал, те влязоха…

— Защо не опита останеш будна.

— Аз бях будна! — Включено, слънцето нахлува. Тя извръща лице от рязката светлина.

Докато Слотроп приготвя чая, тя седи в леглото, проклина го на италиански и немски с пресекващ се глас. Той й подава чаша. Грета я избива от ръката му.

— Слушай, успокой се, става ли? — Той сяда до нея и подухва чая си. Отказаната от нея чаша лежи килната на пода. Тъмното петно изпуска пара в дъските. Някъде далеч се надига и разсейва детелина: призрак… След малко тя хваща ръката му.

— Извинявай, че те оставих сама.

Тя се разплаква.

И плаче цял ден. Слотроп заспива, от време на време се буди от нейните хлипания и непрекъснато я усеща, неизменно в контакт, някоя част от нея, някоя част от него… В един сън от настоящото време, баща му бе дошъл да го намери. Слотроп бродеше по залез-слънце по брега на Мънгаханок, близо до една разпадаща се стара хартиена фабрика, изоставена още в края на миналия век. Силует на излитаща чапла на сияйния и вече потъмняващ оранжев фон. „Синко, — рушаща се кула от думи все пада и пада върху тях, — президентът умря преди три месеца“. Тайрън стои и хока баща си. „Защо не ми каза? Папа, аз го обичах. А ти само искаше да ме продадеш на СИ Фарбениндустри. Ти ме продаде.“ Очите на стария се насълзяват. „О, синко…“ опитва да го хване за ръката. Ала небето е притъмняло, чаплата е отлетяла, празният скелет на фабриката и тъмното пълноводие на реката говорят време е да тръгваш… а после и баща му също поема по пътя, не успяват да се сбогуват, въпреки че лицето на баща му, на Бродерик, който го бе продал, остава още дълго след пробуждането и тъгата, която донесе в него, глупавото кресливо момче Слотроп. Маргерита се привежда над него, маха с връхчетата на ноктите сълзите от лицето му. Ноктите са много остри и спират често, когато доближават очите му.