Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Джакомо Казанова заяви, че е щастлив да се запознае с един толкова изтъкнат композитор и изрази надеждата, че господин капелмайсторът изпитва същите чувства.
— Разбира се — потвърди Волфганг и направи на Казанова поклон. Славата на венецианския безпътник бе добре известна във Виена и сега, като гледаше застаналия на вратата Казанова, дори по-галантен от да Понте, Волфганг бе поразен от приликата му с либретиста. И двамата имаха искрящи, живи очи, чийто поглед сякаш пронизваше събеседника, венециански акцент, ястребови черти и изразителни жестове.
Но Казанова беше много по-възрастен от да Понте; и сега, когато стоеше, облегнат на рамката на вратата, очаквайки да го поканят да седне, видът му беше сломен и старчески, затова Волфганг си спомни как да Понте казваше: „Казанова почна бързо да се изморява, вече е на шестдесет и две.“
Казанова му поднесе своите извинения:
— Пристигнах от Дукс, предградие на Прага; преди години за мен не беше нищо да измина два пъти по-дълъг път само заради усмивката на някоя хубавица, а сега, уви, това ме изморява. Изобщо изпаднах дотам, че станах библиотекар в замъка на чешкия граф Валдщайн и пиша спомените си. Да Понте ми каза, че ви трябвала помощ за „Дон Жуан“. Имам известен опит в тази област, както навярно сте чували.
— Да, чувал съм.
— И добре разбирам от музика. На младини известно време си изкарвах препитанието като цигулар в оркестъра на Венецианската опера.
Интересът на Волфганг веднага нарасна и когато Казанова спомена, че е слушал в Прага „Сватбата на Фигаро“ и е останал очарован от операта, Волфганг му даде екземпляр от либретото на „Дон Жуан“ и го заведе със себе си на поредната репетиция.
Казанова слушаше много внимателно, с някакво странно изражение, сякаш едновременно споделяше чувствата на Дон Жуан и се отнасяше към него недоверчиво. Щом репетицията завърши, Казанова рече:
— Сцената, в която Лепорело изброява завоеванията на Дон Жуан, либретистът е заимствувал от мен. А самата ария прилича на „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ от „Фигаро“.
— Нота по нота ли? — Волфганг не се обиждаше от това, по-скоро му беше забавно.
— Не, разбира се. Но стилът е същият. В това няма нищо лошо. Което е минало с успех веднъж, господин маестро, отново ще има успех. Лепорело на да Понте прилича на слугата, който някога имах аз. Наричаше се Коста, беше истински негодник!
— А самият Дон Жуан?
— Моите завоевания бяха по-различни. Доставяха ми голямо удоволствие. А аз съвсем не съм уверен, че вашият Дон Жуан изпитва същото. Освен това би трябвало да се подобри секстетът във второ действие. С голямо удоволствие ще споделя с вас житейския си опит.
Волфганг се отнесе към предложението без особен интерес, но Казанова вече се впусна да разказва за любовните си приключения, в които много трудно можеше да се различи истината от измислицата. Венецианецът ту се надуваше като паун при описанието на някой от пламенните си романи, ту изведнъж почваше да се оплаква, че прислугата на граф Валдщайн не се отнася към него с нужното уважение и го поставя наравно със себе си.
За да прекъсне Казанова дългия си монолог, Волфганг му предложи да вземе със себе си копието на либретото и да нанесе поправки там, където сметне за нужно, макар че композиторът съвсем не беше убеден дали тези поправки ще му бъдат от полза.
След няколко дена Франтишек и Йозефа Душек, познати на Волфганг още от Залцбург, където бяха идвали като гастролиращи музиканти, поканиха Моцартови да им погостуват в тяхната вила, която се намираше в Смихов — предградие на Прага. Волфганг прие поканата, но не освободи стаите в странноприемницата, за да бъде по-близо до театъра, ако се окаже необходимо. Той много ценеше Душекови като музиканти и приятели. Франтишек беше чудесен пианист, отличен преподавател и композитор на инструментална музика, а Йозефа имаше прекрасен глас и бе прочута със своята артистичност и вкус.
Вилата им бе разположена сред красива градина, там имаше и беседка, времето беше хубаво и Волфганг пишеше музиката, седнал ту в градината, ту в беседката. Работата над партитурата наближаваше своя край. Той беше носил в главата си тази музика вече много месеци, а някои арии не му даваха покой от години и само чакаха момента да се излеят на листа.
Казанова преписа секстета от второ действие и промени някои сцени на Лепорело и Дон Жуан, но предложенията му не харесаха на Волфганг. След заминаването на да Понте той успя да нанесе в либретото свои изменения, много по-подходящи за самия него. „Моят Дон Жуан съвсем не прилича на Казанова“, реши той. Музиката на последната сцена с Командора написа тържествено и ужасяващо — такива мотиви звучаха за пръв път в творчеството му. Дон Жуан, под краката на когото вече се разтваря бездната, си остава у Моцарт жив човек, овладян от буйни страсти, той не иска да се предава, не се разкайва за постъпките си и страшната музика звучи като зловещо пророчество, тя е мрачна и вещае гибел.