Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Изблик на топлина и светлина, който спои разкъсаните нишки.
Роуан не смееше да си поеме дъх. Да се надява.
Не посмя дори когато Елин се срути на колене върху земята, където допреди малко бяха личали Знаците на Уирда.
Той мълниеносно се хвърли върху отпуснатото ѝ тяло. Песента на сърцето ѝ отекна в ушите му, в душата му.
Гърдите ѝ се надигаха и спускаха. А очите ѝ се открехваха бавно.
Мирисът на сълзите на Дориан и Каол замести соления въздух на Ендовиер. Елин погледна Роуан и му се усмихна.
Той я притисна към гърдите си и зарида от щастие под изгряващото слънце.
Немощна ръка погали гърба му, татуировката... Като че проследяваше символите, които бе скрил там, воден от отчаяна, невъобразима надежда.
- Върнах се - пророни дрезгаво тя.
***
Беше ѝ топло, но... и студено в същото време. Чувстваше собственото си тяло някак чуждо.
Надигна се и простена от болката в костите си.
- Какво стана? - попита Дориан, когото Каол придържаше с ръка около кръста.
Елин сви ръцете си в шепи. Върху дланите ѝ грейна малко пламъче.
Нищо повече.
Тя погледна Роуан, после Каол, а накрая ѝ Дориан. Лицата им бяха толкова изпити под утринната светлина.
- Няма я - процеди тихо Елин. - Силата ми. - Завъртя ръце и пламъчето се плъзна по тях. - Останало е само едно въгленче.
Никой не проговори.
Но тя се усмихна. Усмихна се, задето вече не усещаше онзи кладенец в себе си, онова бушуващо море от огън. Оставаше ѝ само огнената дарба - завидна, да, но не и необикновена.
Само тя - от цялата сила, която Мала ѝ бе дарила от благодарност за Елена.
Но...
Елин посегна още по-навътре в себе си, към онова място в душата си.
Сложи ръка на гърдите си. И долови туптенето на сърцето си.
Елфическото си сърце. Цената.
Беше се отдала изцяло. Беше отдала живота си.
Човешкия си живот. Простосмъртието си. И то бе изгоряло, беше се превърнало в пепел, разпиляна между световете.
Вече не можеше да си върне човешкия облик. Оставаше ѝ само това тяло.
Каза им го. И им разказа какво се е случило.
А като приключи, все още в прегръдките на Роуан, тя пак протегна ръка, колкото да се увери.
Навярно и това беше прощален дар от Мала. Да запази това късче от нея, което сега изникна в дланта ѝ - капчицата вода.
Дарбата на майка ѝ.
Онази частица, която Елин бе пазила докрай, с която не бе искала да се разделя, докато не се отдадеше до последно на Ключалката, на портата.
Тя протегна другата си ръка и мъничкото пламъче лумна в дланта ѝ.
Обикновена дарба. Вече не беше Носителката на огъня.
Но все пак Елин.
100
Килиан го събуди с внимателно сритване преди съмване.
Едион се протегна със стон върху нара си в тържествената зала, все още потънала в сумрак. Още безброй други войници спяха наоколо и дълбокото им дишане изпълваше помещението.
Той примижа към малкия фенер, който Килиан държеше над него.
- Време е - обяви Килиан с уморени, зачервени очи.
Всички бяха преживявали и по-добри дни. Бяха се чувствали по-добре.
Но поне бяха живи. Седмица след самоотвержената атака на Тринайсетте и отстъплението на Морат още бяха живи. Жертвайки животите си, вещиците им бяха спечелили цял ден почивка. Един ден, след който моратските сили отново се нароиха пред стените на Оринт.
Едион се наметна през раменете с дебелото палто, което използваше за одеяло, и изтръпна от пулсиращата болка в лявата си ръка. Рана, получена заради секунда невнимание към щита му, когато някакъв валгски войник се бе възползвал да го пореже с меча си.
Но поне не куцаше. И раната от валгския принц беше заздравяла.
Той преметна щита си през същото рамо, закачи портупея с меча на кръста си и тръгна през лабиринта от спящи, изтощени тела. Едно кимване към Килиан беше достатъчно воинът да закрачи към градските стени.
Напускайки тържествената зала, Едион зави наляво към северната кула.
Коридорите бяха пусти и студени. Сякаш се намираше в гробница, а не в замък.
Като се изкачи до стаята почти на върха на кулата, почука тихо на дървената врата и тя веднага се отвори и затвори. Лизандра се измъкна в коридора, за да не събуди Еванджелин.
На мъждукащата светлина от свещта на Едион сенките, изплували по лицето на хамелеонката след цяла седмица сражения от изгрев до залез, изглеждаха още по-тъмни, по-дълбоки.
- Готова ли си? - попита я приглушено и се обърна да тръгне надолу по стълбището.
Беше се превърнало в традиция да я изпраща до стаята ѝ вечер и да я взима сутрин. Единствените приятни моменти през дългите, кошмарни дни. Понякога Еванджелин ги придружаваше и им разказваше за работата си като вестоносец на Дароу. В други случаи двамата едва-едва крачеха сами по коридорите.