Съдбовният кораб [bg]

Призова куража си още веднъж. Ужасяваше се от тези сесии с Косго. Остави косата си — последният ѝ признак на красота, дълга и пусната, сякаш все още беше момиче, отиде до малката каюта и почука.

— Защо си правиш труда? — извика той горчиво. — Ще влезеш независимо дали искам компанията ти, или не.

— Така е, велики — призна тя, докато влизаше. Стаята беше тъмна, като се изключи една трепкаща лампа. Усили фитила и седна в подножието на леглото му. Сатрапът седеше прегърбен върху възглавницата, вдигнал колене до брадичката си. Малта беше знаела, че ще е буден. Той спеше през деня, а през нощта изпадаше в мрачно настроение. Доколкото можеше да прецени, не беше напускал каютата, откакто се бяха качили на борда. Изглеждаше много млад. И много намусен. Тя успя да се усмихне. — Как си тази вечер, велеславни сатрапе?

— Както бях и миналата вечер. Както ще съм и утре вечер. Нещастен. Болен. Отегчен. Предаден. — Последното го изрече, докато се взираше обвинително в нея.

Тя не реагира.

— Всъщност изглеждаш много по-добре. Но в тази малка стая е задушно. Отвън е излязъл хладен бриз. Помислих, че може да поискаш да се присъединиш към мен в една обиколка на палубата.

Морската му болест най-сетне беше преминала. През последните два дни апетитът му се беше повишил. Простата корабна храна, която му носеше, не се беше променила, но той бе престанал да се оплаква от нея. Тази вечер погледът му беше ясен за първи път, откакто го познаваше.

— Защо ми е да го правя?

— За разнообразие, ако не за нещо друго — предложи тя. — Вероятно великият ще се наслади…

— Престани — изръмжа Косго с глас, който Малта никога преди не беше го чувала да използва.

— Велеславни сатрапе?

— Престани да ми се подиграваш. Велики това и Могъщи онова. Не съм нищо от това, вече не. А ти ме презираш. Така че спри да се преструваш в противното. Оскърбяваш и двама ни.

— Звучиш като мъж — възкликна тя, преди да успее да се спре.

Той я погледна злостно.