Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Жалост, значи — рече той. — А комарджия ли си, Макензи?
Вдигна шилинга и го пусна, Роджър го хвана рефлексивно.
— Да играем тогава за живота на детето — рече Бонет, развеселеният тон се бе завърнал. — Облог между джентълмени, нека го наречем така, а? Ези — живее, тура — умира.
Монетата беше топла и солидна в дланта му, съвсем чуждо нещо в този свят на влага и студ. Дланите му бяха хлъзгави от пот и все пак умът му бе станал студен и остър, фокусиран.
Ези — живее, тура — умира — помисли си почти спокойно. И нямаше предвид детето в трюма. Погледна към гърлото и слабините на другия мъж; скок, хващане за гърлото, удар и блъскане — перилата бяха само на крачка от тях, а отвъд бяха пустотата и китовете.
Сред тези мисли нямаше място за страха. Той видя как монетата се завърта във въздуха, сякаш хвърлена от чужда ръка, после пада на палубата. Мускулите му се свиха бавно, от само себе си.
— Като че ли Дану е на твоя страна — каза тихият ирландски глас на Бонет, сякаш отнякъде много, много далече, когато се наведе да вземе монетата.
Осъзнаването едва сега започна да разцъфва в гърдите на Роджър, когато капитанът стисна рамото му и го обърна надолу по палубата.
— Повърви малко с мен, Макензи.
Нещо се бе случило с коленете му; имаше чувството, че ще поддадат на всяка крачка, и все пак някак оставаше прав и вървеше редом със сянката. Корабът бе тих, палубата бе на мили далеч под краката му; но морето отвъд беше живо и дишащо същество. Усещаше и своя дъх, който надигаше гърдите му заедно с палубата, и се почувства сякаш тялото му няма граници. Сякаш бе едно с дървото под краката му или с водата, с всичко около него.
Измина известно време, преди да осъзнае думите на Бонет и тогава установи, леко развеселено, че той му разказва живота си — тихо и някак съвсем делово.
Останал сирак още много малък, в Слайго, бързо се научил да се грижи за себе си, работил като юнга на търговски кораби. Но една зима нямало достатъчно кораби и той си намерил работа в Инвърнес, да копае основите на голяма къща близо до града.
— Бях само на седемнайсет — каза Бонет. — Най-младият сред работниците. Не знам защо ме мразеха. Може би заради маниерите ми, които бяха доста груби или ми завиждаха за ръста и силата; те всичките бяха кльощави и бледи. Или пък защото момичетата ми се усмихваха. Или може би защото бях чужденец.
— Знаех, че не ме обичат — не знаех само колко много не ме обичат, до един ден, когато избата бе изкопана и трябваше да се полагат основите.
Бонет спря да дръпне от пурата си, за да не изгасне. Изпусна дим от ъгълчетата на устата си, бели струйки, които се закъдриха около главата му и се сляха с мъглата.
— Бяха изкопани траншеите — продължи той, стиснал пурата между зъбите си, — и бяхме започнали стените; големите камъни на основата вече бяха положени. Бях ходил да ям и тъкмо се връщах там, където спяхме, когато за моя изненада ме хванаха двама от младежите, с които работех. Имаха бутилка; седнаха до стената и ме накараха да пия с тях. Трябваше да се сетя, защото се държаха приятелски като никога. Но аз пих и пих отново, и много бързо се напих. Тогава не можех да нося на пиене, защото нямах пари да си купувам. Бях вече много замаян, когато ме хванаха за ръцете и ме поведоха по улицата. После ме блъснаха към недостроената стена и за моя изненада се озовах във влажната плъст на избата, която сам бях копал.
— Всички се бяха събрали, всички работници. С тях имаше още един; държеше фенер и когато го вдигна, видях, че е Гламавия Джоуи. Той беше просяк, който живееше под моста — нямаше зъби и ядеше гнила риба и плаващите мръсотии по реката, миришеше по-зле и от трюм, пълен с роби.
— Бях така замаян от уискито и падането, че останах да лежа там, едва ги чувах какво говорят — май спореха, защото водачът на бандата беше ядосан, че са ме довели. Каза, че гламавият ще свърши работа; и слава богу. Но тези, които ме доведоха, настояваха да съм аз. Просякът можел да липсва на някого. После се разсмяха и казаха, че тъкмо нямало да ми плаща седмичната надница. Тогава започнах да осъзнавам, че смятат да ме убият.
— Бяха говорили за това и преди, докато работехме. За жертвоприношение за основите, за да не се тресе земята и да се срутят стените. Аз не ги слушах, но дори и да ги бях слушал, пак не би ми минало през ума, че смятат да сторят нещо повече от това да заколят петел и да го заровят вътре, както се прави обичайно.