Зовът на барабана [bg]

Измина известно време, преди да осъзнае думите на Бонет и тогава установи, леко развеселено, че той му разказва живота си — тихо и някак съвсем делово.

Останал сирак още много малък, в Слайго, бързо се научил да се грижи за себе си, работил като юнга на търговски кораби. Но една зима нямало достатъчно кораби и той си намерил работа в Инвърнес, да копае основите на голяма къща близо до града.

— Бях само на седемнайсет — каза Бонет. — Най-младият сред работниците. Не знам защо ме мразеха. Може би заради маниерите ми, които бяха доста груби или ми завиждаха за ръста и силата; те всичките бяха кльощави и бледи. Или пък защото момичетата ми се усмихваха. Или може би защото бях чужденец.

— Знаех, че не ме обичат — не знаех само колко много не ме обичат, до един ден, когато избата бе изкопана и трябваше да се полагат основите.

Бонет спря да дръпне от пурата си, за да не изгасне. Изпусна дим от ъгълчетата на устата си, бели струйки, които се закъдриха около главата му и се сляха с мъглата.

— Бяха изкопани траншеите — продължи той, стиснал пурата между зъбите си, — и бяхме започнали стените; големите камъни на основата вече бяха положени. Бях ходил да ям и тъкмо се връщах там, където спяхме, когато за моя изненада ме хванаха двама от младежите, с които работех. Имаха бутилка; седнаха до стената и ме накараха да пия с тях. Трябваше да се сетя, защото се държаха приятелски като никога. Но аз пих и пих отново, и много бързо се напих. Тогава не можех да нося на пиене, защото нямах пари да си купувам. Бях вече много замаян, когато ме хванаха за ръцете и ме поведоха по улицата. После ме блъснаха към недостроената стена и за моя изненада се озовах във влажната плъст на избата, която сам бях копал.

— Всички се бяха събрали, всички работници. С тях имаше още един; държеше фенер и когато го вдигна, видях, че е Гламавия Джоуи. Той беше просяк, който живееше под моста — нямаше зъби и ядеше гнила риба и плаващите мръсотии по реката, миришеше по-зле и от трюм, пълен с роби.

— Бях така замаян от уискито и падането, че останах да лежа там, едва ги чувах какво говорят — май спореха, защото водачът на бандата беше ядосан, че са ме довели. Каза, че гламавият ще свърши работа; и слава богу. Но тези, които ме доведоха, настояваха да съм аз. Просякът можел да липсва на някого. После се разсмяха и казаха, че тъкмо нямало да ми плаща седмичната надница. Тогава започнах да осъзнавам, че смятат да ме убият.

— Бяха говорили за това и преди, докато работехме. За жертвоприношение за основите, за да не се тресе земята и да се срутят стените. Аз не ги слушах, но дори и да ги бях слушал, пак не би ми минало през ума, че смятат да сторят нещо повече от това да заколят петел и да го заровят вътре, както се прави обичайно.