Зовът на барабана [bg]

— Не изглеждате притеснен от подобна вероятност.

Бонет издиша шумно дима между свитите си устни, като ехо на въздишките на китовете.

— Тревогите само хабят сили. Мъдрият оставя онова, което не може да промени на боговете и се моли Дану да е с него. — Капитанът се обърна към него. — Знаеш ли коя е Дану, Макензи?

— Дану ли? — повтори глупаво Роджър, после се сети за стара песничка, която долетя от мъглите на детството му — беше я научил от госпожа Макензи. — Ела при мен, Дану, промени късмета ми. Дай ми смелост. Дай ми богатство — и любов.

Зад пурата се чу развеселено сумтене.

— О, и дори не си ирландец. Но от пръв поглед разбрах, че си учен човек, Макензи.

— Знам коя е Дану Носителката на късмета — каза Роджър с надеждата, че точно тази келтска богиня ще е на негова страна. Отстъпи назад, за да си тръгне, но една ръка стисна китката му.

— Учен човек — повтори тихо Бонет, гласът му вече не звучеше никак небрежно, — но без капка мъдрост. А молиш ли се, Макензи?

Той се напрегна, усети силата на Бонет и не се отдръпна. Тялото му разбра преди него, че се задава схватка.

— Казах, че мъдрият не се тревожи за неща извън неговата власт, но на този кораб, Макензи, всичко е под моята власт. — Стисна още по-силно китката му. — И всеки.

Роджър издърпа ръката си. Беше сам, знаеше, че няма да получи помощ, нито можеше да избяга. Нямаше да има помощ отвъд този кораб и дори в него, Бонет беше прав — всичко тук бе под неговата власт. Ако умреше, нямаше да може да помага на Мораг — но този избор вече бе направен.

— Защо? — попита Бонет, звучеше само леко заинтригуван. — Жената не е хубавица. А и такъв учен мъж… би ли рискувал кораба и търговията ми само заради едно топло тяло?

— Не го рискувам. — Думите излязоха дрезгави заради пресъхналото му гърло. Нападни ме — помисли си и ръцете му се свиха в юмруци. — Нападни ме и ми дай шанс да те отнеса със себе си. — Детето няма шарка — само безвреден обрив.

— Ще ми простиш, че предпочитам моето невежо мнение пред твоето, Макензи, но аз съм капитанът тук. — Гласът още бе тих, но отровата в него — съвсем ясна.

— Но това е дете, за бога!

— Така е — и не струва нищо.

— Не струва за теб!

Настъпи миг тишина, нарушен само от далечното свистене в празната белота.

— А каква стойност има за теб? — попита гласът. — И защо?

Заради топлината на едно тяло. Да, заради това. Заради човещината, заради спомена за нежност, заради това да усетиш упоритостта на живота пред лицето на смъртта.

— От жалост — каза той. — Тя е бедна; няма кой да ѝ помогне.

Ароматът на тютюн го облъхна, наркотичен и опияняващ. Той го вдиша и почерпи сила от него.

Бонет помръдна и Роджър помръдна, подготвяше се. Но не дойде удар; сянката бръкна в джоба си, една призрачна ръка извади нещо, което проблесна на разсеяната светлина от фенера — монети, боклучета и проблясък сякаш на скъпоценен камък. После капитанът извади един сребърен шилинг и прибра останалото в джоба си.