Зовът на барабана [bg]

Той се поколеба, после внезапно взе решение. Ако тя бъркаше и детето бе болно от шарка, вероятно и тя вече беше заразена; ако я върнеше в трюма, щеше да разпространи болестта. Ако беше права обаче, знаеше не по-зле от нея, че това не би имало значение; всеки обрив би обрекъл детето на смърт.

Тя трепереше, беше на ръба на истерията. Искаше да я докосне, за да я успокои, но размисли. Тя не му вярваше и нищо чудно.

— Няма да те издам — прошепна.

Последва тишина, изпълнена с подозрение.

— Но ще ти трябва храна, нали? И вода. Скоро няма да имаш мляко без вода и тогава какво ще стане с детето?

Чуваше, че дишането ѝ е накъсано. Тя беше болна, но незадължително от шарка; всички пътници в трюма кашляха и кихаха — влагата беше засегнала дробовете им.

— Покажи ми го.

— Не! — Очите ѝ блестяха в тъмното, изпълнени със страх, като на пленен плъх. Горната ѝ устна се бе извила, разкривайки малки бели зъби.

— Кълна се, че няма да ти го взема. Но трябва да го видя.

— В какво се кълнеш?

Той потърси из паметта си подходяща келтска клетва, но се отказа и рече първото, което му хрумна:

— В живота на моята жена и в неродените си синове.

Първо усети съмнението, но после напрежението ѝ отслабна; едно кръгло коляно се притисна към крака му, когато тя се раздвижи леко. Сред веригата на котвата нещо изшумоля. Този път наистина бяха плъхове.

— Не мога да го оставя сам тук, докато открадна храна. — Видя, че тя накланя глава към шума. — Ще го изядат жив; вече ме ухапаха в съня ми гадните твари.

Той протегна ръце, като се вслушваше в звуците от палубата. Едва ли някой щеше да слезе тук, но дали нямаше скоро да забележат отсъствието му?

Тя още се колебаеше, накрая притисна пръст към гърдата си и откачи устата на детето от нея. То изскимтя в протест и се размърда леко, когато той го взе.

Не беше държал често бебета; усещането от малкото мръсно вързопче беше стряскащо — то бе хем неподвижно, хем живо, меко, но твърдо.

— Дръж му главата!

— Държа я. — Той обхвана с длан топлата кръгла глава и се отдръпна крачка-две назад, за да огледа детето на смътната светлина.

Бузите му бяха покрити с червеникав обрив с бели връхчета — приличаше точно на едра шарка и той усети тръпката на отвращение. Въпреки имунитета, се искаше кураж да се докоснеш до заразен, без да потрепериш.

Огледа детето, после внимателно разви пелената, без да обръща внимание на възраженията на майката. Плъзна ръка под дрешката му и усети мокрия парцал между пухкавите крачета, а после и гладката копринена кожа по гърдите и стомаха.

Детето наистина не изглеждаше много болно; очите му бяха ясни и макар че имаше треска, не гореше като детето, което бе държал предната нощ. Бебето наистина скимтеше, но риташе силно с малките си крачета. Това не бяха спазми на умиращо дете.

Най-малките си отиват бързо — беше му казала Клеър. — Нямаш представа колко бързо протича болестта, когато няма какво да ѝ противостои. Имаше някаква представа след снощи.