Зовът на барабана [bg]

Нямаше слънце, вятърът бе слаб; платната висяха и потреперваха от преминаването на въздуха. Потиснати от мъглата, мъжете вървяха по палубата като призраци, изникваха внезапно от нея и се стряскаха взаимно.

Това обаче бе добре дошло за Роджър. Така можеше да върви почти незабелязано из кораба и да се плъзне в трюма, скрил в ризата си храната, която бе отделил от своята дажба.

Мъглата бе проникнала и долу; лепкави бели пипала докоснаха лицето му, носеха се между огромните бъчви с вода и висяха до краката му. Тук беше по-тъмно от всякога. Прашно-златистият сумрак бе заменен от черно-кафявото на студа и влажното дърво.

Детето спеше; Роджър видя само извивката на бузката му, все още опъстрена с червени пъпки. Изглеждаха възпалени. Мораг забеляза съмнението в погледа му, но не каза нищо, само хвана ръката му и я притисна към вратлето на бебето.

Усети пулса му под пръста си, туп-туп-туп, и леките гънки на кожата, която беше топла, но влажна. Успокоен, той се усмихна на Мораг и тя също леко изви устни.

След месец в трюма тя беше слаба и мръсна; последните два дни бяха отпечатали постоянни бръчки от страх по лицето ѝ. Косата ѝ провисваше мръсна, мазна и пълна с въшки. Очите ѝ бяха натежали от умора и тя миришеше на фекалии и урина, на вкиснато мляко и застояла пот. Устните ѝ бяха изопнати и бледи, като цялото ѝ лице. Роджър я хвана внимателно за раменете, наведе се и я целуна по устата.

На върха на стълбата се обърна назад. Тя още стоеше там и го гледаше с детето в ръцете си.

Палубата бе притихнала, чуваше се само мърморенето на кормчията и боцмана, невидими зад руля. Роджър затвори внимателно люка и сърцето му отново започна да бие по-бавно. Допирът ѝ още сгряваше ръцете му. Два дни. Може би три. Вероятно щяха да успеят. Поне се бе убедил, че детето няма шарка.

Нямаше причина някой да слиза скоро в трюма — бъчва с прясна вода бе извадена предния ден. Можеше да продължи да я храни. Ако тя успееше да остане будна достатъчно дълго… Острият звън на корабната камбана прониза мъглата, напомняне за времето, което сякаш бе спряло да съществува, защото изтичането му не бе отбелязвано от смятана на светлина и мрак.

Чу го, когато прекосяваше кърмата; внезапно силно уууш в мъглата зад перилата, съвсем наблизо. В следващия миг корабът потрепери леко, защото дъските му застъргаха в нещо огромно.

— Кит! — чу се вик от високото. Видя двама мъже близо до главната мачта, просто силуети в мъглата. Щом чуха вика, те застинаха и той осъзна, че се е сковал.

Отново се чу уууш съвсем наблизо, и пак — малко по-далеч. Екипажът на „Глориана“ се смълча, всички рисуваха в ума си невидимата карта, очертавана от гръмките издихания, по която корабът се движеше през подвижни плитчини, планини от тиха, интелигентна плът.

Колко ли са големи, запита се Роджър. Достатъчно големи, за да повредят кораба? Напрегна очи в напразен опит да види нещо през гъстата мъгла.