Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
За пръв път от много години Райзо Ямата бе смаян.
В друга стая на същия хотел адмирал, майор и пилот от японските авиолинии провеждаха семейна среща.
— Е, Юсуо, какво ще стане сега? — попита Тораджиро.
— Според мен няма да стане нищо повече от това да подновиш нормалните си полети към и от Америка — отвърна адмиралът и допи третата си чаша. — Ако са толкова интелигентни, колкото смятам, то те ще проумеят, че войната вече е свършила.
— Откога участваш в плана, чичо? — запита го Широ с дълбоко уважение. След като вече знаеше какво е извършил чичо му, той изпитваше страхопочитание към неговата смелост.
— От времето, когато бях подполковник и контролирах изграждането на първата ми военноморска част в корабостроителниците на Ямата-сан. Колко минаха? Вече десет години. Той поиска да ме види, вечеряхме заедно и после ми зададе няколко теоретични въпроса. Ямата схваща бързо като за цивилен — позволи си да изкаже мнение адмиралът. — Казвам ви, според мен нещата съвсем не са толкова прости, колкото изглеждат.
— Как така? — поинтересува се Тораджиро.
Юсуо си наля още едно уиски. Флотилията му беше в безопасност и той имаше право да се отпусне, след като вече всичкото напрежение отмина, особено с брат си и племенника си.
— Двамата разговаряхме все повече през последните няколко години и най-вече точно преди той да купи онази американска финансова къща. И сега какво? Моята незначителна операция става в същия ден, когато пазарът им за акции се срива… Интересно съвпадение, нали? — Очите му блестяха. — Това е един от първите уроци, на които го научих преди всичките тези години. През 1941 атакувахме периферията на Америка. Целехме се в ръцете, а не в главата или сърцето. На една нация може и да й пораснат нови ръце, но, виж, сърцето или главата се възстановяват далеч по-трудно. Изглежда, ме е слушал внимателно.
— Прелитал съм над тази глава много пъти — подхвърли Тораджиро Сато. Единият от двата му редовни полета бе до международното летище „Дълес“. — Жалък град.
— И ще продължиш да го правиш. Ако Ямата е направил каквото си мисля, ще им потрябваме отново, и то съвсем скоро — заяви адмирал Сато уверено.
— Добре, пуснете го — нареди Райън по телефона.
— Ама…
— Слушайте, ако така ще се почувствате по-добре, отворете го и надникнете вътре, но щом той казва да не го прекарвате през рентген, не го правете, ясно ли е?
— Но ние бяхме предупредени за един, а тук са двама.
— Няма значение — успокои Джак главния униформен пазач на западния вход. Проблемът при засилените мерки за сигурност бе, че те най-вече пречеха да се свърши работата, нужна за измъкване от кризата. — Пратете ги горе и двамата.
По неговия часовник това отне още четири минути. Вероятно наистина бяха отпорили задната част на портативния компютър на човека, за да се уверят, че там няма бомба. Джак стана от бюрото си и ги посрещна на вратата на чакалнята.
— Извинявам се за случилото се. Помните ли стара песен от Бродуей „Тайните служби нервират наши и чужди“? — Той ги покани с жест в кабинета си. Предположи, че по-възрастният е Джордж Уинстън. Имаше смътни спомени за речта му в Харвардския клуб, ала не и за лицето, което я произнесе.
— Това е Марк Грант, най-добрият ми специалист. Той поиска да вземе преносимия си компютър.
— Така е по-лесно — обясни Грант.
— Разбирам. Аз също използвам такъв. Моля, седнете. — Райън им посочи столовете. Секретарката му им донесе поднос с кафе. След като си наляха, той продължи: — Бях възложил на един от хората си да следи европейските пазари. Нещата не вървят добре.
— Това е меко казано, доктор Райън. Възможно е да сме свидетели на началото на световна паника — започна Уинстън. — Не съм сигурен колко по-зле може да стане.
— Досега Бъз се справя добре — констатира Джак предпазливо.
Уинстън вдигна поглед от чашката си.
— Райън, ако сте само поплювко, значи съм сбъркал човека. Мислех, че познавате Уолстрийт. Операциите, които вършехте със застраховките на „Силиконова алхимия“, бяха умело изпипани… Та значи, вие ли бяхте, или обрахте чужди лаври?
— Има само двама човека, които ми говорят така. За единия съм женен. Кабинетът на другия е на трийсетина метра в тази посока. — Той посочи натам, сетне се усмихна широко. — Репутацията ви ме кара да ви извиня, господин Уинстън. Ударът на „Силиконова алхимия“ е изцяло мое дело. Десет процента от акциите им са в личния ми пакет. Ето колко се грижех за компанията. Ако разпитате наоколо за мен, ще разберете, че не съм поплювко.
— Тогава знаете, че днес не е вчера — рече Уинстън, като все още преценяваше домакина си.