20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Ето защо Атос отстъпи.
В предградията нашите пътници намериха силна охрана — цял Париж беше въоръжен. Часовоят отказа да пропусне двамата благородници и повика сержанта си.
Сержантът излезе веднага и с крайно важен вид, който обикновено вземат гражданите, когато имат честта да облекат военната униформа, попита:
— Кои сте вие, господа?
— Двама благородници — отговори Атос.
— Откъде идвате?
— От Лондон.
— Какво ще правите в Париж?
— Имаме поръчение до нейно величество английската кралица!
— Я гледай! Днес всички отиват при английската кралица! — отвърна сержантът. — В караулното помещение има вече трима благородници, на които проверяват пропуските и които също отиват при нейно величество. Де са вашите?
— Нямаме пропуски.
— Как, нямате пропуски?
— Не, ние пристигаме от Англия, както вече ви казахме; съвсем не знаем в какво положение са политическите работи, защото напуснахме Париж преди заминаването на краля.
— А — лукаво каза сержантът, — вие сте мазаринисти и искате да се промъкнете при нас, за да ни шпионирате.
— Драги приятелю — намеси се Атос, който дотогава беше оставил Арамис да отговаря, — ако бяхме мазаринисти, тогава, напротив, щяхме да имаме всички възможни пропуски. Повярвайте ми, във вашето положение не трябва да се доверявате именно на тия, които са съвсем редовни.
— Влезте в караулното Помещение — каза сержантът. — Обяснете се с началника.
Той даде знак на часовоя; часовоят се отдръпна; сержантът мина пръв, а двамата благородници го последваха.
Караулното помещение беше натъпкано с хора от средното съсловие и от простолюдието; едни играеха, други пиеха, трети ораторствуваха.
В един ъгъл, почти неизпускани от очи, стояха тримата благородници, които бяха пристигнали първи и на които офицерът проверяваше пропуските. Тоя офицер седеше в съседната стая — неговият чин му даваше право на отделно помещение.
Първото движение на новодошлите и на тримата в ъгъла беше да се изгледат бързо и изпитателно едни други. Тримата в ъгъла бяха с дълги мантии и се криеха грижливо в тях. Единият, по-нисък от другарите си, стоеше назад в сянката.
Когато сержантът влезе и обяви, че по всяка вероятност е довел двама мазаринисти, тримата благородници наостриха уши. Ниският, който излезе две крачки напред, отскочи назад и се намери отново в сянката.
Като узнаха, че новодошлите нямат пропуски, всички в караулното помещение завикаха, че не трябва да влязат в столицата.
— Напротив — каза Атос, — много е вероятно, че ще влеземг защото имаме работа, струва ми се, с разумни хора. Много лесно е да се разреши целият въпрос: достатъчно е да се предадат имената ни на нейно величество английската кралица; и ако тя отговаря за нас, надявам се, че няма да имате вече повод да ни спирате.
При тия думи вниманието на скрития в сянката благородник се удвои и дори той направи такова движение на изненада, че шапката му, бутната от мантията, с която се зави още по-грижливо отпреди, падна. Той бързо се наведе и я вдигна.
— О, боже мой! — каза Арамис, като побутна Атос с лакът. — Видяхте ли?
— Какво? — попита Атос.
— Лицето на ниския благородник?
— Не.
— Стори ми се… Но не, това е невъзможно…
В тая минута сержантът, отишъл да получи заповеди в стаята на началника, излезе, посочи тримата благородници, на които предаде някакъв лист, и каза:
— Пропуските са в ред. Пуснете тия трима господа да минат.
Благородниците кимнаха с глава и побързаха да се възползуват от позволението и от пътя, който след заповедта на сержанта се отваряше пред тях.
Арамис ги проследи с очи и силно стисна ръката на Атос, когато ниският минаваше пред него.
— Какво ви е, мили мой? — попита Атос.
— Аз… навярно е въображение.
След това Арамис се обърна към сержанта и запита:
— Кажете ми, господине, познавате ли тримата благородници, които току-що излязоха?
— Познавам ги по пропуските: те са господа дьо Фламаран, дьо Шатийон и дьо Брюи, трима благородницифрондьори, които отиват при господин херцог дьо Лонгвил.
— Чудно — рече Арамис, като отговори по-скоро на собствената си мисъл, отколкото на сержанта, — стори ми се, че познах самия Мазарини.
Сержантът избухна в смях и каза:
— Той да се осмели да дойде при нас, за да го обесят? Не е толкова глупав!
— А, може да съм се излъгал — промърмори Арамис. — Нямам безпогрешното око на д’Артанян.
— Кой говори тук за д’Артанян? — попита офицерът, който в същата минута се показа върху прага на стаята си.
— О! — извика Гримо и облещи очи.
— Какво? — попитаха едновременно Арамис и Атос.