20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Колкото повече се приближаваха до Париж, толкова повече големите събития, на които бяха присъствували и които бяха потресли Англия, изчезваха като сън; напротив, тия, които през тяхното отсъствие бяха развълнували Париж и цялата страна, се приближаваха към тях.
През шестседмичното им отсъствие във Франция бяха станали толкова много и дребни работи, че те образуваха почти едно голямо събитие. Осъмнали без кралица, без крал, парижаните се разтревожиха много; и дори отсъствието на Мазарини, тъй силно желано, не замести липсата на двамата височайши бегълци.
Когато узнаха за бягството на кралицата и краля в Сен Жермен (ние разказахме вече на читателите как се случи това), парижаните се уплашиха като деца, събудили се през нощта или пък самички. Парламентът се развълнува; беше решено една депутация да иде при кралицата и да я помоли да не лишава по-дълго Париж от кралското си присъствие.
Но кралицата беше още под двойното впечатление на победата при Ланс и гордостта от тъй сполучливо извършеното бягство. Депутатите не само нямаха честта да бъдат приети, но дори ги накараха да чакат на пътя, където канцлерът — същият канцлер Сегие, когото видяхме в романа „Тримата мускетари“ да търси тъй настойчиво едно писмо едва ли не в корсета на кралицата — им връчи ултиматума на двора, който гласеше, че ако парламентът не се смири пред величието на кралската власт и не прекрати всичКи въпроси, довели до разногласие, Париж ще бъде обсаден още утре; че за тая цел херцог д’Орлеан е заел вече моста Сен Клу и че господин принцът, озарен още от славата на победата си при Ланс, държи Шарантон и Сен Дени.
За нещастие на двора, който може би щеше да спечели доста привърженици, ако исканията му бяха по-умерени, тоя заплашителен отговор подействува съвсем не тъй, както се очакваше. Той засегна силно гордостта на парламента. Разбрал, че го подпомага средното съсловие, което почувствува цялата си сила след помилването на Брусел, парламентът отговори, че кардинал Мазарини е безспорен виновник за всички тия безредици, обявяваше го за враг на краля и на държавата и му заповядваше да напусне двора още същия ден, а Франция — до осем дни. Ако кардиналът не замине след изтичането на тоя срок, парламентът дава право на всеки поданик да прави с него, каквото си иска.
Тоя енергичен отговор, който съвсем не се очакваше от двора, поставяше едновременно Париж и Мазарини извън закона. Оставаше само да се чака кой ще надвие — парламентът или дворът.
Тогава дворът почна да се готви за нападение, а Париж — за защита. Гражданите се занимаваха с обикновената си работа, с каквато се занимаваха винаги през време на смут, тоест опъваха вериги и разтуряха настилката на улиците, когато коадюторът им доведе на помощ господин принца дьо Конти, брат на господин принца дьо Конде, и господин херцог дьо Лонгвил, негов зет. От тая минута те се успокоиха, защото към тях се бяха присъединили два кръвни принца и освен това те бяха повече на брой. Беше 10 януари, когато тая неочаквана помощ пристигна на парижаните.
След бурни спорове господин принцът дьо Конти беше назначен за генералисимус на кралските войски извън Париж заедно с херцог д’Елбьоф, херцог дьо Буйон и маршал дьо Ла Мот като генераллейтенанти. Херцог дьо Лонгвил без специално назначение се задоволяваше с длъжността да подпомага шурея си.
Колкото за господин дьо Бофор, той пристигна от Вандомоа, като донесе, според думите на хрониката, знатния си вид, хубава и дълга коса и тая популярност, която му спечели господството на простолюдието.
Тогава парижката армия се организира с тая бързина, която гражданите се превръщат във войници, когато са подтикнати от някакво чувство. На 19 януари тая импровизирана армия се опита да направи излаз, по-скоро за да се увери и да увери другите в собственото си съществуване, отколкото да направи нещо сериозно. Носеше знаме с тоя необикновен девиз: „Ние търсим нашия крал“.
През следващите дни станаха няколко незначителни военни действия, които завършиха с отвличането на няколкото стада и опожаряването на дветри къщи.
Така настъпиха първите дни на февруари, а на първи тоя месец нашите четирима другари бяха слезли в Булон и бяха потеглили за Париж, разделени на две групи.
Към края на четвъртия ден Атос и Арамис заобиколиха грижливо Нантер, за да не попаднат на някой отряд на кралицата.
Всички тия предпазни мерки не се харесваха много на Атос, но Арамис му забеляза правилно, че те нямат право да бъдат безразсъдни, че им е дадено от краля Чарлз последно и свещено поръчение и че това поръчение, получено в подножието на ешафода, ще завърши само в краката на кралицата.