20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Пусто опустяло! — не спираше Портос. — Възхищават ни се.
— Е, в дадения случай съвсем не съм самолюбие, заклевам ви се, Портос! Само забелязвам хора с черни дрехи, а в нашето положение хората с черни дрехи ме плашат, признавам си.
— Те са пристанищни митничари — рече Арамис.
— При другия кардинал, при великия — забеляза Атос, — биха обърнали повече внимание на нас, отколкото на стоките. Но при тоя, успокойте се, приятели, ще обърнат повече внимание на стоките, отколкото на нас.
— Не вярвам на това — отговори д’Артанян — и ще вървя в дюните.
— Защо да не вървим в града? — попита Портос. — Аз бих предпочел хубава странноприемница пред тия страшни пясъчни пустини, които бог е създал само за зайците. При това съм гладен.
— Правете каквото искате, Портос! — отговори д’Артанян. — Но аз съм убеден, че за хора в нашето положение най-безопасно място е равното поле.
И д’Артанян, сигурен, че мнозинството е на негова страна, навлезе в дюните, без да чака отговора на Портос.
Малката група го последва и скоро всички изчезнаха зад пясъчните хълмчета, без да привлекат вниманието на някого.
— А сега да поговорим — каза Арамис, когато извървяха около четвърт левга.
— Не, не, да бягаме — отвърна д’Артанян. — Ние се избавихме от Кромуел, от Мордаунт, от морето — три
бездни, които искаха да ни погълнат; но няма да се избавим от господин Мазарини.
— Имате право, д’Артанян — забеляза Арамис, — и аз предлагам, за по-голяма сигурност, да се разделим.
— Да, да, Арамис — потвърди д’Артанян, — да се разделим.
Портос поиска да възрази срещу това решение, но д’Артанян му стисна ръката и му даде да разбере, че трябва да мълчи. Портос се подчиняваше винаги на знаците на другаря си, защото с присъщото си добродушие признаваше умственото му превъзходство. Той преглътна думите, които бяха готови да излязат от устата му.
— Но защо да се разделим? — попита Атос.
— Защото — отвърна д’Артанян — ние, Портос и аз, бяхме изпратени при Кромуел от господин Мазарини и вместо да служим на Кромуел, служихме на краля Чарлз I,
— което съвсем не е едно и също нещо. Ако се завърнем с граф дьо Ла Фер и господин д’Ербле, престъплението ни ще бъде явно; ако се завърнем сами, то ще остане съмнително, а при съмнение работата може да се върти всякак. Впрочем аз искам да поразиграя господин Мазарини.
— Да, вярно е! — се обади Портос.
— Вие забравяте — започна Атос, — че ние сме ви пленници, че все още сме свързани с честна дума и че ако ни заведете като пленници в Париж …
— Наистина, Атос — прекъсна го д’Артанян, — яд ме е, как вие, умен човек, можете да говорите такива неща, от които би се изчервил дори един ученик. Кавалере — продължи д’Артанян, като се обърна към Арамис, който, гордо облегнат на шпагата си, се присъедини към мнението на другаря си, макар че в началото говореше съвсем противното, — кавалере, разберете, че в дадения случай, както винаги, моят недоверчив характер взема връх. В края на краищата Портос и аз не рискуваме нищо. Но ако случайно се опитат да ни арестуват пред вас, няма да арестуват тъй лесно седем души, както трима; шпагите биха изскочили от ножниците и работата, лоша за всички, би добила такива размери, че би ни погубила и четиримата. При това ако на двама от нас се случи нещастие, не е ли по-добре другите двама да бъдат на свобода, за да измъкнат загазилите, за да пълзят, да дълбаят, да подкопават, да ги освободят най-после? А и кой знае дали поотделно няма да добием прошка: вие от кралицата, ние от
Мазарини? Ако се явим обаче заедно, сигурно няма да ни простят. Хайде, Атос и Арамис, вървете надясно, а вие, Портос, елате с мене наляво; нека тия господа се измъкнат през Нормандия, а ние ще идем в Париж по най-късия път.
— Но ако бъдем заловени по пътя, как да се предупредим тайно за катастрофата? — попита Арамис.
— Това е много лесно — отговори д’Артанян. — Ще си начертаем пътя и ще го спазваме твърдо. Вървете в Сен Валери, после в Диеп, после по правия път от Диеп до Париж, ние ще минем през Абвил, Амиен, Перон, Компиен и Санлис и във всяка странноприемница, във всяка къща, където ще спираме, ще пишем на стената с върха на ножа или на стъклото с диамант сведение, от което могат да се ръководят в търсенията си останалите на свобода.
— Ах, приятелю мой — каза Атос, — как бих се възхищавал от неизчерпаемия ви ум, ако можех да боготворя по-малко вашето сърце!
И подаде ръка на д’Артанян.
— Гениална ли е лисицата, Атос? — каза гасконецът, като сви рамене. — Не, тя знае да лови кокошки, да мами
овците и да намира пътя си дене и ноще, нищо повече…