Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Те работеха без отдих. Скоро при тях дойдоха Рути и Уинфийлд.
— И вие ще работите — каза им бащата. — Нареждайте прасковите в сандъка. Само не бързайте — една по една.
Децата клекнаха и почнаха да вадят прасковите от допълнителната кофа; скоро край тях се наредиха още няколко кофи. Том носеше пълните сандъци на контролата.
— Седмият — казваше той. — Осмият. Изкарахме четирийсет цента. За четирийсет цента може да се купи хубаво месо.
Времето течеше. Рути се опита да се измъкне.
— Уморих се — жално изскимтя тя. — Ще отида да си почина.
— Никъде няма да вървиш, тук ще останеш — рече бащата.
Чичо Джон работеше бавно. Том пълнеше две кофи, докато той напълнеше своята. По-бърже не можеше.
Към три часа дойде майката.
— Щях да дойда по-рано, но на Розашарн й прилоша — каза тя. — Падна като мъртва на земята… Вие сигурно хубаво сте се налапали с праскови — обърна се тя към Рути и Уинфийлд. — Сега ще ви хване диарията.
Едрото тяло на майката се движеше леко. Тя почти веднага се отказа от кофата и почна да събира прасковите в престилката си. Към залез-слънце семейството беше предало двадесет сандъка.
Том остави на земята двадесетия.
— Един долар — рече той. — До колко часа се работи?
— До тъмно, докато се вижда.
— А сега ще можем ли да си вземем от бакалницата продукти? Майка ми иска да купи нещо оттам.
— Разбира се. Ще ви дам бележка за един долар. — Контрольорът написа нещо на една книжка и я подаде на Том.
Том занесе бележката на майка си.
— Дръж. Можеш да вземеш от бакалницата продукти за един долар.
Майката остави кофата и изпъна рамене.
— Тежичко е отначало, нали?
— И още как! Нищо, скоро ще свикнем. Тичай сега до бакалницата.
Майката попита:
— А какво би искал да купя?
— Месо — отговори Том. — Месо, хляб, кафе и малко захар — за кафето. И най-вече, повечко месо.
Рути изхленчи:
— Уморихме се, майко.
— Тогава елате с мен.
— Кога почнаха да работят, кога се умориха — рече бащата. — Дай им да тичат насам-натам като диви зайци. Трябва да ги постегнем, иначе съвсем ще ги изпуснем.
— Като се настаним някъде за постоянно, ще ходят на училище — додаде майката. Тя тръгна към бакалницата и Рути и Уинфийлд плахо я последваха.
— Всеки ден ли ще работим? — попита Уинфийлд.
Майката се спря да дочака децата. Тя хвана Уинфийлд за ръка и го поведе със себе си.
— Работата не е трудна — рече тя. — Полезно е за вас. А за нас е помощ. Ако работим всички, скоро ще си намерим хубава къщичка. Затова трябва да работим всички.
— Аз се уморих.
— Знам, и аз съм уморена. На всички ни е трудно. Но ти си помисли за нещо друго. Мисли си как ще ходиш на училище.
— Не искам на училище, майко. И Рути не иска. Видяхме какви деца учат тук. Лоши. Викат ни оки! Видяхме какви са. Не искам да ходя на училище.
Майката жално погледна сламенорусата му коса.
— Поне сега недей капризничи — помоли го тя. — Като се наредим, тогава може. А сега не бива. Сега и без това ни е трудно.
— Аз изядох шест праскови — рече Рути.
— Е, ще те хване диария. А клозет наблизо тук няма.
Бакалницата, която бе собственост на компанията, се помещаваше в един голям сайвант от рифеловано желязо. Тя нямаше витрина. Майката отвори вратата със защитна мрежа и влезе вътре. Зад тезгяха стоеше един дребничък човек. Той беше съвсем плешив и голата му глава беше синкавобяла. Широките му тъмни вежди бяха така остро извити над очите, че лицето изглеждаше учудено и дори изплашено. Носът му беше дълъг, тънък и приличаше на кука или клюн; от ноздрите стърчаха светлокестеняви косми. На ръкавите на синята му риза имаше черни сатенени ръкавели. Когато майката влезе, той стоеше, облегнал се на тезгяха.
— Добър ден — каза майката.
Той я огледа с интерес. Веждите му се извиха още повече.
— Здрасти.
— Имам талон за един долар.
— Добре, изберете си стока за долара ви — рече продавачът и пискливо се изкиска. — Да, мадам. За цял долар. За един долар. — Той махна с ръка, показвайки полиците. — Има всичко. — И си опъна ръкавелите.
— Мисля да взема месо.
— Имаме всички видове. Кайма. Искате ли? Двайсет цента фунтът.
— Не е ли много скъпо? Последния път, струва ми се, ми взеха петнайсет цента.
— Да, скъпо е. — Продавачът се изкиска. — И в същото време не е чак толкова скъпо. Идете да си купите кайма от града и ще похарчите за това почти дял галон бензин. Излиза, че съвсем не е скъпо, защото нямате бензин.