Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— …
— … да ми каже hello, my boy! Какво правиш тук? Какво стана с теб? Ела с мен… Щях да го последвам! Без капка колебание! Щях да зарежа Жьонвиев! Действах така, сякаш Жьонвиев я нямаше. Направих крачка напред, той ме изгледа, махна ми с ръка, каза hello, my boy, какво правиш тук, и за малко да припадна… Отвърнах, Гари, вие ме познахте, познахте ме? Десет години бяха изминали, откакто не го бях виждал! А той ме позна! Бях смаян, вцепених се от удивление! Няколко секунди, но за мен бяха равни на година, на две години, на десет години. За миг през ума ми премина целият ми живот, реших, напускам Париж, напускам каменовъглената компания, напускам Жьонвиев, зарязвам всичко и заживявам с него. Хвърлих поглед на имението зад оградата и си казах, това е новият ми дом, новият ми живот, на ъгъла на покрива липсва една керемида, ще трябва да се сложи нова… Бях щастлив, неизказано щастлив, усещах как сърцето ми ще се пръсне, ще изхвръкне от гърдите ми… Точно в този момент нетърпеливият младеж се появи, Гари слезе от колата, сложи ръка на рамото му и каза come on, my boy!, и разни други неща, какво правиш тук, не ти ли отвориха, Балдини вероятно е бил зает, има някакъв проблем с басейна… Дори не ме забеляза! Мина край мен, за да стигне до нетърпеливия младеж… Докосна ме. Усетих как ръкавът му ме бръсна по ръката. Сведох очи, не исках погледите ни да се срещнат, не исках погледът му да премине през мен. Нито да ме дари с машиналната си усмивка, онази за киното… Беше ужасно. Нямах сили да седна на волана на колата, която бяхме взели под наем, и Жьонвиев ни откара до хотела. Бях отпуснат като парцал. Нямах сили да си поема дъх, нямах сили за нищо… Останах на легло до края на пребиваването, не можех да сложа залък в устата, сляп за всичко заобикалящо, неспособен да помръдна. Помислих, че съм умрял.
От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, по-скоро глухо стенание, той отново се закашля, извади кърпичката, изплю се в нея. Прибра я в джоба си.
— А сега вече наистина ще умра, но не ми пука, ако знаехте само колко не ми пука…
— Не, няма да умрете! Аз ще ви помогна да живеете!
Той се изсмя нервно.
— Каква самоувереност!
— Не, имам проект. В него участвате вие, Кари Грант и аз.
— Ще умра. Лекарят ми го каза. Рак на белия дроб. Остават ми три месеца. Шест, в най-добрия случай… Не съм казал на жена ми. Все ми е тая. Абсолютно ми е все тая. Провалих живота си, дори не знам дали по моя вина… Не бях достатъчно подготвен, за да преживея тази среща, за да взема живота си в свои ръце. Бяха ме възпитали на послушание.
— Както много деца от онова време…
— Заради него бях готов на всякакви смели постъпки, за себе си се оказах лишен от каквато и да е смелост. Бях готов да му бъда слуга, секретар, исках да бъда постоянно до него, през цялото време. След като си тръгна от Париж, за мен дойде краят. Краят на живота ми. Бях на седемнайсет… Идиотско, нали? Останаха ми само спомените и черното тефтерче, което препрочитах тайно. Жена ми, искам да кажа втората ми жена, не е в течение. Впрочем тя нищо не знае за мен. Дори не знам дали се притеснява за това, че кашлям. Преди малко изглеждахте доста по-обезпокоена от нея. Това обяснява може би защо проговорих. Още повече… странно е да знаеш, че един съвсем чужд човек е в течение на най-съкровената ти тайна. Студени тръпки ме полазват при тази мисъл.
Жозефин се сети как бе помолила Гарибалди да се порови в досието му и се засрами.
— Животът ми играе странни номера. Сближавам се с непознати хора, а за близките ми съм загадка, странно, нали?
Той кратко се изсмя, като човек, който си пести силите, за да си спести нов пристъп на кашлица.
— Все ми е едно, че умирам… Уморих се да тъпча по тая земя, уморих се да се преструвам. За мен смъртта ще бъде облекчение, краят на една лъжа. През целия си живот се преструвах. Единствена Жьонвиев ме познаваше истински. Изгубих много, когато изгубих нея. Тя беше единственият ми приятел… Пред нея не се налагаше да играя. Искате ли да ви направя едно страшно признание, сега вече ми е безразлично, мога всичко да кажа… Никога не сме се любили с Жьонвиев. Никога.