Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Той тъжно се усмихна.
— Една прекрасна история, историята на едно красиво приятелство — каза Жозефин.
— Продължила три месеца.
— Красиво приятелство с един изключителен мъж.
— Вярно е. Той наистина беше изключителен…
— Малко хора са имали подобно преживяване.
— И това е вярно.
Тя усети, че започва да печели точки. Връщайки се към спомените, той се умиляваше.
— Бях толкова млад…
— Има нещо друго, за което искам да ви помоля, господин Боасон…
— Госпожо Кортес, намирам, че сте малко безцеремонна. Появявате се вкъщи под претекст, че събирате подписи за някаква петиция…
— Не е претекст, господин Боасон, Ифижени действително е заплашена.
— Но вече не е, нали? След като аз подписах, както и всички останали от вход А… Ще уточним нещата на събранието на съсобствениците с домоуправителя. То ще се състои тия дни, нали?
Непрекъснато повтаряше „нали“, това беше поантата във всичките му фрази.
— Да, след петнайсет дни.
— В такъв случай, да си кажем довиждане, госпожо Кортес. Моля ви, не настоявайте. Уморен съм, имах тежък ден…
Нов пристъп на кашлица го разтърси и той сложи кърпичката пред устните си. Пийна глътка вода. Жозефин го изчака да си поеме дъх, да успокои дишането си и попита:
— Мога ли да дойде пак утре?
— Най-силното ми желание е да ми върнете тефтерчето. Този път ще го изгоря.
— О, не! Не го изгаряйте!
— Госпожо Кортес, ще постъпя както желая. То ми принадлежи.
— Вече не принадлежи единствено на вас, след като го прочетох и харесах всяка дума, написана в него. Вече принадлежи и на мен…
— Прекалявате, госпожо Кортес, най-учтиво ви моля да напуснете. С обещанието да ми го върнете, защото то е моя собственост.
— О, не, господин Боасон, не правете това. За мен това е въпрос на живот и смърт.
Той иронично повдигна вежда.
— А, наистина ли… Не се ли изразявате твърде високопарно?
— Това тефтерче промени живота ми. Уверявам ви. Не са празни приказки.
— Уморен съм, госпожо Кортес, уморен… Бих искал да вечерям и да си легна.
— Обещайте ми, че отново ще се видим. Имам една много голяма, една огромна молба към вас.
— Друга петиция…
— Не, нещо съвсем лично.
— Слушайте, госпожо Кортес, омръзна ми да ви повтарям едно и също. Получихте си подписа, отивайте си!
— Не мога.
— Как така не можете?
Той изглеждаше раздразнен, с нетърпение чакаше да й види гърба. Стана, посочвайки й вратата.
— Ще умра, ако ме изгоните.
— Извивате ми ръцете, така ли?
— Не, наистина.
Той вдигна безсилно ръце и отвори уста да заговори, но бе прекъснат от нов пристъп на кашлица, който го преви на две. Залитна и бе принуден да седне. Посочи едно флаконче на масата и промълви, трийсет капки и чаша вода. Тя отпуши флакончето, отброи трийсет капки, добави вода и му подаде чашата. До флакончето видя рецепта с дълъг списък от лекарства.
Той изпи капките и, изтощен, й върна празната чаша.
— Оставете ме, умолявам ви, разровихте ужасно тежки спомени… Не ми се отразява добре.
— Откакто изчетох тефтерчето, не минава ден, без да си помисля за него, за вас… Живея с вас, това трябва да разберете. Не мога да си тръгна, без първо да поговорим… Може да ми отговаряте със знаци.
Той изглеждаше толкова изцеден, беше толкова блед, направо восъчен. Сякаш животът го бе напуснал.
— Господин Боасон, ни на йота не преувеличавах, когато ви казах, че това тефтерче е променило живота ми… Не говорете. Аз ще ви разкажа.
И тя му разказа. Плажът в Ландите, как едва не се удави, как успя да доплува до брега, как цял живот креташе неуверено, без капка самочувствие, убедена, че никога не може да направи нещо като хората, че все нещо й куца. После разказа за Антоан, Ортанс, Зое, Ирис, смъртта на Ирис…
— Казаха ми, че един от предполагаемите виновници обитавал този апартамент — прошепна тя, притиснала гърдите си с ръце.
— Така е.
Продължи да разказва за майка си, за Ирис, за нейната красота, която винаги я бе засенчвала, за това, как самата тя, си е мислела, че е някакъв червей, че е неспособна да се справя, да бъде самостоятелна… Докато не е осъзнала, четейки тефтерчето, че е излязла съвсем сама от водата, със собствени сили. Също както Арчибалд Лийч се бе превърнал в Кари Грант, съвсем сам. Спомена и за книгата си „Смирената кралица“.