Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Жена ми я няма, тя се занимава с тези неща. Елате друг път.
— Важно е, господин Боасон, иска се само един подпис. Всички останали се подписаха, допусната е несправедливост и трябва да я поправим.
— Да ви кажа…
— Само един подпис, господин Боасон.
Тя не сваляше очи от него. Значи това е младежът, който е препускал по коридорите на метрото, щастлив, че е открил любовта… Който е целувал мъхестата горна устна на Жьонвиев, бягал е от часовете, пил е шампанско с Кари Грант, подарил е кашмирен шал на човек, който живеел в щат с топъл климат, и е умолявал да го вземат за шофьор, за момче за всичко?
Той я покани в хола. Просторно, мрачно помещение с внушителни мебели, украсени с резби и плетеници. Остъклен бюфет, в който бяха наредени чаши за шампанско. Фотьойли с прави, неудобни облегалки и ориенталски килим върху лакирания паркет. Тъжна, студена стая. На канапето лежеше отворен вестник. Светеше една-единствена лампа. Явно го беше прекъснала насред четенето.
— Жена ми замина при сестра си в Лил. Сам съм, обикновено е подредено.
— О, много е подредено дори! — възкликна Жозефин. — Ако знаете у нас какво е!
Той пропусна забележката, без да се усмихне. Осведоми се какво може да стори за Ифижени.
Изслуша я и потвърди, че бил много доволен от портиерката. Не толкова от цветовете на косата й. Устните му леко се разтегнаха в едва доловима усмивка, все едно повтаряше нещо, в което не бе истински убеден. Не било твърде изискано една портиерка да си боядисва косата червена, зелена, синя, жълта… но с изключение на това нямал никакви други забележки. Къде да подпише? Жозефин му поднесе листа с петицията. Той прочете имената и прибави своето. Върна й писалката и я изпрати до вратата.
— Благодаря, господин Боасон, помогнахте да се поправи една несправедливост.
Той не отговори, понечи да отвори вратата.
Ако не сега, никога няма да го сторя, си каза Жозефин. Жена му я няма, ще се отпусне да говори.
— Господин Боасон, имате ли минутка време?
— Тъкмо се готвех да си претопля вечерята. Жена ми е оставила ядене…
— Важно е, много е важно.
Той я погледна учудено.
— Някакъв друг проблем ли има в блока?
— Не, става дума за нещо много деликатно. Моля ви да ме изслушате… За мен е от изключително значение.
Той се усмихна неловко. Настоятелното поведение на Жозефин го притесни.
— Не ви познавам.
— Обаче аз ви познавам…
Той вдигна глава, изненадан.
— Онзи ден се видяхме в аптеката? Вие бяхте, нали?
Жозефин кимна.
— Според мен това не може да се нарече познанство — отвърна той сдържано.
— Въпреки това аз ви познавам. Много повече, отколкото можете да си представите.
Той сякаш се поколеба, но й направи знак да се върне в хола. Посочи й стол, самият той седна на крайчеца на един твърд и неудобен фотьойл, скръсти ръце на коленете и заяви, слушам ви.
— Ами ето… — започна Жозефин, изчервявайки се.
Хвърли се в дълбокото и разказа всичко от игла до конец. Мъката на Зое след изчезването на черната й тетрадка, как беше слязла в стаичката с кофите за боклук, как ги бе преровила и как бе попаднала на черното тефтерче. Той сложи ръка пред устата си и се закашля. Суха, раздираща кашлица, от която гръдният му кош закънтя. Грабна чашата с вода от малката масичка, пийна няколко глътки, попи устни с белоснежна кърпичка и й даде знак с ръка да продължи.
Не можеше да си намери удобно място във фотьойла и дишаше на пресекулки.
— Разказът ви е прекрасен, господин Боасон. Имах чувството, че съм до вас. Слушах как си говорехте двамата и се вълнувах, представа си нямате колко се вълнувах… Историята никак не е банална, съгласете се.
— И заради това ли искахте да се срещнете с мен? Искахте да видите как изглеждам?
— Не беше трудно да си го представя, нали се срещаме по стълбището, в асансьора…
— Вярно е… и в аптеката, онзи ден добре ме огледахте! Почувствах се много неловко.
— Моля да ме извините.
— Никой не подозира за съществуването на тази история, госпожо Кортес, никой! И желанието ми е нещата да останат такива.
— Няма да ви издам, господин Боасон. Исках само да ви кажа, че вашата история е страхотна, че тя ми даде много.
Той учудено се взря в нея.
— Според мен това е една много тъжна история.
— Зависи как я приемате…