Гаснещ зрак [bg]

— Тя дойде да умре — отвърна монахът.

Ратадас изрева и нападна, посече косо, било за да пореже или за да отблъсне двете изпънати напред ръце на монаха. Но оръжието изсвистя в празния въздух. Той го надигна отново, под ъгъл, за да порази монаха отдолу, ако се опита да приближи… но нещо го спря, помете го на една страна. Париращият нож го удари в слепоочието, издаде звук като пирон, забит в глинено гърне.

Ратадас тръсна глава. Трудно му беше да вижда. След това осъзна, че не знае къде е, нито какво му е направил непознатият, който вече го подминаваше. Стоеше на място, без нищо да разбира, когато втори непознат стигна до него. Намръщен, Ратадас видя как мъжът замахна небрежно с тежък нож към него. Смътно притеснен, се опита да вдигне ръката си, за да спре ножа — който изглеждаше остър и можеше да го нарани, — но ръката му не искаше да се отзове или навярно бе просто твърде бавна. Ножът посече през врата му, преряза мускул, жила и кост.

Светът се изкриви обезумял, докато Ратадас гледаше как подът се надига да го посрещне.

Билат видя как главата на Ратадас се търкулна напред и падна от все още изправеното му тяло и изкрещя. Миг по-късно предният монах стигна до него. Билат изруга, че не им бяха разрешили да си носят щитовете, и отстъпи, мечът му засвистя, за да задържи настъпващия монах на разстояние. С щит щеше да е съвсем друго. Нямаше да му се налага да се притеснява за второто оръжие, а и иззад щит щеше да може да атакува, да блокира брадвата, дори онзи да я хвърлеше към него, а след това мечът му щеше да свърши работата си бързо.

Да, щеше… и чак сега осъзна, че седи на пода. Пот защипа очите му и му беше трудно да разбере какво правят ръцете му, там в скута му — движеха се все едно че гребяха и се мъчеха да набутат червата му обратно в тялото му. Не се получаваше.

Щит. И меч. Нещата щяха да тръгнат съвсем другояче, ако ги имаше. Нямаше да седи тук на пода.

Примига на щипещия свят и видя, че ръцете му се предадоха и червата се изсипаха навън. Спомни си как се беше опитал да изкопае клозетна яма веднъж, в песъчлива глина, и как стените непрекъснато се сриваха, докато проклетата яма не стана петнайсет шибани крачки широка и другарите му — всичките се смееха — трябваше да му хвърлят въже, за да се изкатери. Знаели бяха за пясъка, разбира се. Беше ритуал на преход, който да те направи на глупак, но как го беше опарило, как го беше ужилило…

Унижение. Какво последно нещо, което да си спомниш.