Зовът на барабана [bg]

А ти защо си тук, приятел? — помисли си. Ами ако някой от пътниците бе потърсил убежище тук? Ако някой се бе скрил тук, имаше голяма вероятност да е болен от шарка; Роджър не можеше да му помогне с нищо. Защо изобщо слезе?

Защото не можеше да не провери, това бе отговорът. Нямаше да се обвинява, че не е опитал да спаси болните пътници; нищо не можеше да им помогне и вероятно бързата смърт от удавяне наистина не беше толкова ужасна, колкото бавната агония на болестта. Поне му се искаше да мисли така.

Но не можа да спи. Събитията от нощта го изпълниха с такъв ужас и безсилие, че не успя да намери покой. И сега трябваше да стори нещо, без значение дали може да помогне. Трябваше да провери.

Нещо дребно помръдна в сенките на трюма. Плъх — помисли си и се извърна рефлексивно, за да го стъпче. Това движение го спаси, защото един тежък предмет изсвистя покрай главата му и се приземи с плясък във водата в долната част на кораба.

Той сведе глава и скочи по посока на движението, свил рамене, за да се предпази от следващо нападение. Но тук нямаше къде да се бяга, нито имаше много места за криене. Видя отново движение, скочи и хвана дреха. Дръпна силно и докопа плът. Бързо движение в мрака, вик и след миг той притискаше нечие тяло към преградата, стиснал кокалеста китка. На Мораг Макензи.

— Какво става?

Тя го изрита и се опита да го ухапе, но той не ѝ обърна внимание. Хвана я за тила и я измъкна от сенките към смътната кафеникава светлина на трюма.

— Какво правиш тук?

— Нищо! Пусни ме! Пусни ме, моля те! Моля те, умолявам те, сър… — Тя нямаше силата да се освободи — затова мина към молбите, думите се изливаха полупрошепнати в поток от отчаяние. — В името на вашата майка, сър! Не можете да го направите, моля ви, не можете да ги убиете, моля ви!

— Никого няма да убивам. За бога, замълчи! — каза той и я разтърси леко.

От най-тъмните сенки зад веригата на котвата се чу тъничък плач на изплашено бебе. Тя ахна тихо и го погледна трескаво.

— Те ще го чуят! Господи, човече, пусни ме да отида при него! — Беше така отчаяна, че успя да се освободи и хукна към бебето, като се покатери по огромните ръждиви брънки на веригата на котвата.

Той я последва по-бавно; тя не можеше да избяга — нямаше къде да иде. Откри ги в най-тъмното място, свити до една от огромните греди на корпуса. Имаше едва стъпка разчистено пространство между грубото дърво на корпуса и купчината на веригата. Жената изглеждаше като по-тъмно петно сред чернотата.

— Няма да ви нараня — каза той тихо. Сянката като че ли се сви от него, но не отговори.

Очите му бавно свикваха с тъмното; дори тук проникваше слаба светлина от далечния люк. Едно бяло петно — голата ѝ гърда, която кърмеше детето. Чуваше сученето му.