Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Така е, милорд Дракон — отвърна гладко Бера. И приклекна отново; съвсем лекичко, но това го стресна. — Верин не можахме да намерим — тя е някъде при айилските шатри. Разпитва… — гладкият й тон потрепна само за миг — пленничките, смятам, в усилие да разбере какво са се канили да направят, след като стигнат Тар Валон. — След като той стигне до Тар Валон; достатъчно благоразумна беше да не го изтърси пред ушите на всички. — А Кируна се… съветва със Сорилея по въпроси на протокола. Но съм уверена, че ще се присъедини с радост, ако изпратите лична покана до Сорилея. Бих могла сама да отида, стига вие да…
Той махна с ръка. Пет щяха да са достатъчни. Навярно Верин щеше да разбере нещо. Дали той самият искаше да го разбере? И Кируна. Въпроси на протокола?
— Радвам се да чуя, че се разбирате с Мъдрите. — Бера понечи да каже нещо, но се отказа. Ранд не можеше да чуе какво говори Аланна на Мин, но бузите на Мин се бяха изчервили и тя бе вирнала брадичка, въпреки че, странно, отговаряше съвсем спокойно. Зачуди се дали щеше да му каже какво са си говорили. Едно от нещата, в които бе сигурен за жените, беше, че всяка от тях пази тайни кътчета в сърцето си и че понякога ги споделя с друга жена, но никога с мъж. Всъщност това бе единственото, което знаеше със сигурност за жените.
— Не съм излязъл, за да стоя тук цял ден — каза той раздразнено. Айез Седай се бяха подредили, с Бера и останалите на половин стъпка след нея. Ако не беше тя, щеше да е Кируна. Собствената им подредба, не неговата. Всъщност не го интересуваше, стига да спазваха клетвата си, и сигурно щеше да ги остави на мира, ако не бяха Мин и Аланна. — Отсега нататък за всички ви ще говори Мерана, заповедите си ще получавате от нея.
Ако се съдеше по широко отворените им очи, човек можеше да си помисли, че ги е зашлевил през лицата. Включително Мерана. Дори главата на Аланна рязко се извърна към него. Защо трябваше да се стряскат толкова? Наистина, Бера или Кируна бяха говорили в повечето случаи от тяхно име след Думайски кладенци, но тъкмо Мерана беше изпратена като глава на посланичеството им в Кемлин.
— Ако си готова, Мин? — каза той и без да дочака отговор, пристъпи напред. Довели му бяха големия черен кон, който бе яздил от Думайски кладенци, със седло, цялото в позлата и с пурпурна попона с извезан на четирите краища диск с черно и бяло. Такъмите подхождаха на животното, както и името му. Тай’Дайшар; на Древния език — „Господарят на славата“. Конят, както и такъмите, подхождаха на Преродения Дракон.
След като се качи, Мин поведе кобилата с миши цвят, която също бе яздила оттам, сложи си ръкавиците за езда и също се метна на седлото.
— Сейера е чудесно животно — каза тя и потупа кобилата по извитата шия. — И името й ми харесва. Това цвете го наричаме „синьо око“ в Бейрлон — растат навсякъде напролет.
— Твоя е — каза Ранд. Която и Айез Седай да притежаваше кобилата, нямаше да му откаже да я купи. На Кируна щеше да даде хиляда крони за Тай’Дайшар. Тогава нямаше да може да се оплаче. И най-расовият жребец тайренска порода не струваше и една десета от тази цена. — Интересен ли беше разговорът ти с Аланна?
— Нищо, което да те засяга — отвърна му тя небрежно, но на бузите й изби лека руменина.
Той изсумтя тихо, след което повиши глас:
— Лорд Добрайн, накарах Морския народ да чака твърде дълго, струва ми се.
Процесията сбра тълпи покрай широките улици и когато мълвата плъзна, прозорците и покривите се изпълниха с хора. Поведоха двадесет от копиеносците на Добрайн, за да разчистят пътя, заедно с тридесет Деви и също толкова Черни очи, после тръгнаха барабаните и тромпетите. Виковете на тълпата почти заглушаваха барабаните и тромпетите с безсловесния си рев, който можеше да мине както за прилив на ярост, тъй и на възторг. Знамената се понесоха напред, точно пред Добрайн и зад Ранд — бялото Знаме на Дракона и пурпурното Знаме на Светлината, забулени айилци затичаха редом с копиеносците, чиито ленти се развяха във въздуха. Тук-там им хвърляха цветя. Може би не го мразеха. Навярно само се бояха от него. Така трябваше да е.
— Шествие, достойно за крал — рече високо Мерана, за да я чуят.
— Значи е достатъчно за Преродения Дракон — отвърна й той рязко. — Бихте ли останали по-назад? И ти също, Мин. — Други такива покриви бяха крили убийци. Стрелата, насочена срещу него, днес нямаше да порази жена.
Те изостанаха зад едрия му черен кон на цели три разкрача, а после отново се изравниха с него и Мин му заговори какво й била написала Берелайн за Морския народ, за Джендайското пророчество и Корамуур, а Мерана я допълваше с онова, което тя самата знаеше за пророчеството, макар да признаваше, че не е много, съвсем малко повече от онова, което Мин вече знаеше.