Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Да ме отпращаш, за да съм в безопасност? — изръмжа Мин. — Как смееш? Какво право имаш да ме отпращаш където и да е? Ти имаш нужда от мен, Ранд ал-Тор! Ако ти кажа и половината от виденията, които имам около теб, половината ти коса ще се накъдри, а другата половина ще окапе! Посмей само! Оставяш Девите да поемат какъвто риск пожелаят, а мен искаш да отпратиш като някакво дете?
— В Девите не съм влюбен. — Зареян дълбоко в безчувствената Празнота, той чу тези думи, изплъзнали се сами от езика му, и изумлението разби невидимия покров на пустошта и отпрати сайдин да полети в далечината.
— Е — отрони Мин и се усмихна. — Каза си го най-сетне. — И изведнъж седна в скута му.
Казала му бе, че няма да нарани Перин повече от нея самата, но сега той трябваше да я нарани. Трябваше, за нейно добро.
— Аз обичам и Елейн — каза й той грубо. — И Авиенда. Сега разбираш ли какво съм?
Странно защо това изобщо не я смути.
— Руарк обича повече от една жена — отвърна тя. С усмивка, ведра и спокойна почти като на Айез Седай. — Също и Баел, а не съм забелязала тролокски рога и по двамата. Не, Ранд, ти ме обичаш и вече не можеш да го отречеш. На тръни би трябвало да те простра да съхнеш заради всичко, което ме накара да изтърпя, но… Просто за да го знаеш, аз също те обичам. — Усмивката й се стопи и тя се намръщи, борейки се с нещо в себе си, докато накрая не въздъхна. — Животът щеше да е много по-лек понякога, ако лелите ми не ме бяха научили да съм толкова откровена — промърмори Мин. — А за да сме честни, Ранд, длъжна съм да ти кажа, че Елейн също те обича. Както и Авиенда. Щом двете жени на Манделайн могат да го обичат, предполагам, че ние трите ще можем да се спогодим някак да те обичаме. Но аз съм тук и само ако се опиташ да ме отпратиш някъде, ще се вържа за крака ти. — Носът й се сбърчи. — След като започнеш отново да се къпеш, разбира се. Но каквото и да става, няма да си ида.
— Ти… ме обичаш? — промълви той с неверие. — А откъде знаеш какво изпитва Елейн? Откъде знаеш за Авиенда? Светлина! Манделайн си е Манделайн, Мин. Аз не съм айилец. — Той се намръщи. — Какво беше онова, което спомена преди малко, за половината от онова, което виждаш? Мислех, че си ми казала всичко. И ще изпратя и теб някъде на безопасно място, като тях двете. И престани да правиш така с носа си! Не мириша! — Той издърпа от палтото си ръката, с която се чешеше.
Вдигнатата й вежда говореше твърде много, но и езичето й, разбира се, трябваше да го жегне.
— Смееш да ми държиш такъв тон? Все едно че не ми вярваш? — Гласът й започна да се извисява с всяка следваща дума и тя заби пръст в гърдите му, сякаш искаше да го промуши. — Мислиш, че бих могла да легна с мъж, когото не обичам? Така ли? Или може би смяташ, че не заслужаваш да бъдеш обичан? Това ли е? — Издаде звук като настъпена котка. — Значи аз съм една малка перушана, без капка мозък в главата, влюбена в някакъв жалък тъпак, така ли? Седи си той тук, зяпнал като болен вол, и одумва ума ми, вкуса ми, моите…
— Ако не се успокоиш и не заговориш разумно — изръмжа той, — кълна се, ще те напердаша по задника! — Това изскочи от устата му ей така, отникъде, от всички тези безсънни нощи и от объркването, но преди да успее да отвори уста да се извини, тя се усмихна. Усмихна се!
— Сега поне не се цупиш — каза тя. — И никога повече не хленчи, Ранд; просто не ти отива. Значи така. Искаш да ти говоря разумно? Обичам те. Обичам те и няма да замина никъде. Ако се опиташ да ме отпратиш, ще кажа на Девите, че си ме съсипал и след това си ме захвърлил. Ще го кажа на всички, които ще поискат да чуят. Ще…
Той вдигна десница и се загледа в дланта си, където ясно личеше жигосаната чапла, после погледна нея. Очите й крадешком проследиха ръката му и тя се намести на коленете му, след което се загледа само в лицето му, отбягвайки всичко друго.
— Няма да си ида, Ранд — промълви тя. — Имаш нужда от мен.
— Как го правиш? — въздъхна той. — Дори когато стъпиш на главата ми, става така, че всичките ми грижи се стапят.
Мин изсумтя.
— По-често трябва да ти се стъпва на главата. Я ми кажи. За тази Авиенда. Не е костелива и нашарена с белези като Нандера, нали?
Той се изсмя неволно. Светлина, колко ли време бе минало, откак се беше смял с удоволствие?
— Мин, бих казал, че е хубава като теб, но може ли човек да сравни два изгрева?
За миг тя го изгледа с лека усмивка, сякаш не можеше да реши дали да се изненада, или да се зарадва.
— Опасен мъж си ти, Ранд ал-Тор — промърмори тя и бавно се наведе към него. На Ранд му се стори, че може да се гмурне в тези очи и да се изгуби. Всички онези мигове преди, когато тя седеше в скута му и го целуваше, всички онези мигове, когато си беше мислил, че тя иска само да подразни едно селянче, а той едва се сдържаше и му се искаше да я целува вечно… А сега, ако тя отново го целунеше сега…