За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Не… приказва – закашлял се Дей.
На другия ден преминал. Казват, че снегът, под който легнало тялото му, е по-мек на допир и никога не се стапя докрай.
Юна взела Пей със себе си, да се грижи като за свой. С времето го научила на конфед’ската знакова реч и на слушане със сърце… колко му трябвало – нежност, обичане и желание да го разберат. Той пък я учел на древни илачи, вода да открива, да рисува вълшебните дъщки картини. Сякаш Дей живеел чрез двамата; все едно целият дъщки народ оживявал чрез тях. Тя показвала как да вижда нощем през магическите ù стъкълца. Той на нея – как да вижда без тях. И сравнявали, и откривали нови неща за света, заедно. Излъгала се била Юна: откриването на Дей не било последната ù задача. Имала си задача за доживот – да расте редом до друг.
Пей ù станал пръв помощник и най-верен спътник. А ги чакал дълъг път сред света – да се вслушват в шума на дърветата, в песните на делфините, в невъздъхнатите въздишки и неизболяната болка; да се учат как да лекуват, с тревите на дъщите, с бодливите камъни на надийците, с дъха и дланта си по тейтски; да записват преданията и поговорките, приказките и песните, отдето преминели, да не се изгуби вековната мъдрост безследно; на хората да разказват, големи и малки, за причините, що ги правят различни, и за еднаквото, дето ги свързва; да дадат много надежда, утеха и помирение – безспир себе си да раздават.
Благодарни, хората ги нарекли Юна и Пей Меди Атор, що значи „сред людете действащи“.
Разказват, че и днес вървят по света. Ако чуеш песен зад следващия завой, ако зърнеш усмихващ се спътник до пееща спътница, спри и се вгледай: те ли са?
Ще ги познаеш ли, щом ги срещнеш?
Редактира: Николай Светлев
Публикации:
1. Електронно списание „Фентернет“ – бр. 2/2006, 2006 г.
2. Електронно списание „Сивостен“ – 2008 г.
3. Електронен сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ (като част от „Триптих за Юнаци и злодеи“) – самиздат, 2011 г.
4. Списание „Осем“ – бр. 1/2012, 2011 г.
5. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.
Да поговориш с Жабко
Радостина А. Ангелова
Той се обиди, когато го нарекох „жаба“.
– Аз съм Жабко – каза и протегна трипръста ръка. – Здравей!
Не аз, някой друг вдигна дланта ми напред и се ръкувахме. Ръката ми беше доста грозна в сравнение с неговата – жълто-кафява (кой идиот кара децата да рисуват кожата розова), с очертани вени, очевидни черни косми и – ужас! – пет пръста. Неговата ръка беше мека, топла и суха. Идеше ми да се гушна в нея и сигурно бих го направил, ако той вече не бе заявил пола си. А аз държах да знае, че съм хетеросексуален.
Защо винаги като се запознавах с някого, държах да подчертая сексуалната си ориентация? Не знам. Светът нещо се обърка или пък аз някак се обърках и не можех да приемам жените да си говорят пред мен за дамски превръзки, докато мъже обсъждат последиците от лазерното си обезкосмяване. Идеше ми да нося табелка: хетеросексуален, традиционно поддържан (бръснене, къпане, чисти и изрязани нокти), любима поза – както дойде, стига да нямам кошмари след това или разтегнати сухожилия…
– Светът винаги се е въртял около секса… – каза Жабко, но в думите му нямаше сянка на подтекст. Все едно ми каза „Днес е сряда“ – без гримаса, с равна интонация, отмерени паузи между думите, прям и открит поглед, вперен право в зениците ми. Ненатрапчиво вперен.
– Ти четеш мислите ми ли?
– Не е трудно. И ти четеш моите, но имаш сбъркан чип в главата и не разбираш, че са мои. Или пък на някой друг.
– Сбъркан чип?
– Казваш на чуждите мисли, които долавяш „съвест“, това е сбърканото. Но така е с по-голямата част от хората.
Чувствах се не на място. Не обичах това усещане. Не и в присъствието на други хора. За жаби да не говорим.
– Нормално е да си объркан – каза Жабко, отново без да помръдне устните си.
Всъщност устните му бяха един избелял с времето черен конец върху плюшеното му лице.
– Защо ми говориш?
– Аз отдавна ти говоря, но ти всеки път забравяш.
– Забравям ли? Как така?
– Забравяш – ръката му потърка мястото под лявото му око. – Като си буден, нищо не помниш от разговорите ни. Лошото е, че с годините ставаш все по-настоятелен по този въпрос и половината ни време всеки път минава в обяснения.