За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Не мислиш ли, че е логично когато една плюшена жаба говори, да се питам защо я чувам и колко нормално е това?
– Жабко. Казах ти, че съм Жабко, а не жаба.
– Добре. Жабко. Не ми отговаряш.
– Говорим, защото ми вдъхна живот. Оттогава, когато заспиш, можеш да си говориш с мен. Ако искаш.
– Глупости!
– …
– Това вече са шибани глупости!
– …
– Нищо ли няма да кажеш?
– Чакам. Сега ще включиш една-две псувни.
– …
– После ще удариш мъжки по масата, ще те заболи и чак тогава ще си готов да говорим.
Нещо в мен като да щракна. Помислих си, че звукът дойде от жабата, но не беше тя. Сутринта Мартина ми каза, че съм станал самовлюбен, невъздържан, егоист и не знам какво още. Не очаквах такива думи от нея. Все пак живеехме заедно, бяхме уж влюбени и освен това…
– Няма.
– Какво няма?
– Няма да псувам. Не искам да съм невъздържан. Отговори ми на въпроса.
– А, чул си мислите на Мартина – тя не спи в момента и преживява караницата ви от сутринта… Хубаво. Това ще намали времето за разправии.
– Хайде, кажи ми, защо си говоря с … Жабко.
– Защото съм жив. Когато спиш, всички неща, на които си вдъхнал живот, са живи.
– Как така съм ти вдъхнал живот?
Този път видях сянката в очите му. Отегчаваше се.
– Да, така е – отговори с примирен тон. За пръв път долавях емоцията му. – Отегчавам се, защото това е сто осемдесет и осмата ни среща, в която обяснявам все едно и също.
Примигна. По-скоро затвори очи бавно и още по-бавно ги отвори.
– Повечето деца имат играчки. Някои – много, някои – малко, някои – само една. Но няма дете без играчка. Децата играят с играчките си и често ги удрят, хвърлят, чупят… И това се приема, че е нормално.
Направи пауза и продължи:
– Когато едно дете заплаче за играчката си, то ù вдъхва живот.
– Че то няма дете, което да не плаче за играчки…
– Не, не така. Става дума за това да заплаче, когато е причинило болка на играчката, когато усети, че играчката я боли, защото се е ударила в стената, защото ù е измъкнато колелото или ù е разшит кракът.
– Искаш да кажеш… да я приеме като нещо живо…
– Да, нещо такова.
– И… аз съм се разплакал за теб?
– Не само за мен. Има и други играчки, съживени от теб. Имахме късмет с теб, защото ти имаше доста играчки…
– Каква връзка има това?
Жабко ме погледна учудено:
– Знаеш ли, че за първи път задаваш този въпрос?
Учудването в очите му обаче трая само миг и продължи:
– Бедните деца имат малко играчки и се привързват към тях. Ако играчката е само една – някоя парцалена кукла или дървено човече, то със сигурност оживява. Но ако детето е с много играчки, то е задоволено, не се привързва истински към нито една от тях и няма шансовете да я обикне дотолкова, че да я съживи. Детето все иска и иска, и получава нови играчки, а старите отиват в забвение. Играчките на богатите деца са нещастни играчки.
– И как те съживих? – гласът ми беше странно тих.
– Боеше се да ходиш на училище. Оставаше за първи път сам, без родителите си и бавачката си. На майка ти ù хрумна да ме пъхне в чантата ти, за да те успокоя, ако ти домъчнее. Едно от децата в класа ме видя, извади ме от чантата ти и почна да ти се подиграва, че си бебе. Всички се разсмяха, а ти се разплака. За да те унизят още, почнаха да ме дърпат и ми откъснаха едната ръка. Но тогава се изплашиха от белята и ти успя да ме вземеш от тях. Прегърна ме и ми каза, че ще ме излекуваш. Плака чак докато майка ти не ми заши ръката. Оттогава съм жив.
Не ми се връзваше. Защо беше всичко това? Можеше ли една жаба… Жабко… една играчка да знае повече от мен самия?
– Не знам повече от теб – пак бях забравил, че той чете мислите ми. – Смисълът е много прост: когато си говориш с мен, разбираш, че човешката ти логика, разумът ти, ако щеш, са по-слабо оръжие от теб самия, от вярата ти. Вярата, че можеш, че ще успееш, че всичко зависи от теб.
– Приличаш на проповедник.
– Никой вече не вярва в проповедници… Затова тази задача е поставена на играчките. Ти виждал ли си плюшен проповедник с трипръсти ръце?
И двамата се засмяхме. Дребосъка си го биваше.
– И какво? Защо си говоря с теб, като спя?
– Причините са различни.
– Само при теб ли идвам?
– Не, ходиш и при другите си съживени играчки, най-често при една цистерна и един заек.
– И с тях ли си говоря?
– Разбира се. За различни неща. Днес например дойде при мен, защото идваш тук винаги, когато си самотен.