Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Липенхолц вирна сипаничавата си брадичка.
— Слушайте, мистър Форестър, с такива приказки само ще си докарате още по-големи неприятности до главата. Какво си въобразявате? Направихте сума бъркотии. Заслужавате да бъдете арестуван за хулиганство, знаете ли това? И както е тръгнало, ще бъдете арестуван за убийство. А вие стоите тук и…
— Стоя, да! И какво от това?
Липенхолц направи гримаса и погледна към едрия полицай до себе си.
— Добре, ще изпратим човек. По кое време да дойде?
— Няма значение. Колкото по-рано, толкова по-добре.
— Добре — каза Липенхолц със самодоволна усмивка, сякаш изпълняваше някакъв каприз.
— Мога ли да разчитам, че ще има човек? Поне тази нощ?
— Да — отговори Липенхолц.
Робърт не беше сигурен, че може да му вярва.
— Закарайте го обратно в Лангли — обърна се Липенхолц към полицая.
Полицаят хвана Робърт за ръката, но Робърт я издърпа грубо. Тогава полицаят му посочи една черна кола и Робърт го последва. Липенхолц се върна в участъка. Може би отива да се порадва на трупа, помисли си Робърт.
Докато пътуваха към Лангли, полицаят мълчеше с каменно изражение. Робърт се поуспокои. Това бе първият му контакт с полицията, с грубостта на полицията; беше чувал за толкова много случаи на грубо отношение и поведение от страна на полицията, че нямаше защо да се притеснява. Често се случваше да се държат по същия начин и онези от пътната полиция, само че поводите, за които те се захващаха, бяха много по-незначителни. Радваше се, че най-сетне им се беше изрепчил. И го бе направил може би защото знаеше, че няма какво повече да губи.
— Къде искате да отидете? — попита го полицаят, когато влязоха в Лангли.
— Самолетостроителното предприятие — отговори Робърт.
Полицаят спря пред входа на паркинга, Робърт излезе и се запъти право към колата си, влезе в нея и потегли към къщи. Ще се обади на Джак Нилсън по-късно. В момента нямаше желание да разговаря с когото и да било. Багажът му беше почти опакован, с изключение на някои кухненски принадлежности. Куфарите му лежаха на пода отворени и почти пълни.
Трябваше да се изнесе след два дни, на тридесет и първи, в неделя, и смяташе да отседне в хотел във Филаделфия. Сега, разбира се, за пътуване и дума не можеше да става, но на тридесет и първи трябваше да се изнесе — така се бяха уговори с хазяина. Впрочем нищо не го спираше да се изнесе още сега, нищо освен надеждата да види Грег, безумната надежда да го хване жив или мъртъв и да го закара в полицията, защото кой би му повярвал, ако каже чисто и просто, че го е видял? За да се поуспокои, си сипа уиски с лед. Хвана се, че мисли за родителите на Джени. Какво беше казала, че работи баща й? Изпита желание да им напише писмо, да се опита да им обясни — не да оправдае себе си, а да им обясни доколкото може причините за това, което се бе случило. А дали причините ще имат някакво значение за родителите й? Не беше ли смъртта единственото, което имаше значение? Погребението щеше да се състои утре, бяха писали вестниците, в Скрантън.
Стържещ звук откъм предния прозорец го накара да подскочи. Отиде бързо до прозореца и застана от едната му страна. Яркото слънце го накара да зажуми. Отвори очи — малко по-надолу, към пощенската кутия, подтичваше куче на кафяви и бели петна, с муцуна, наведена към земята. Приличаше на коли. Стори му се, че го е виждал и друг път. Робърт отиде до предната врата, отвори я и му подсвирна. Кучето спря и се обърна, пристъпи към Робърт, пак спря и го погледна въпросително. Свирна му още един път, излезе на верандата и се наведе с протегнати напред ръце.
Тогава кучето отпусна главата и корема си надолу, махна с опашка и тръгна бавно към Робърт. Робърт го погали по главата, благодарен за дружелюбността му.
— Добричкият ми той! Гладен ли си? — Ама че въпрос, каза си Робърт. Ребрата на кучето се брояха под дългата козина.
Робърт отиде в кухнята, в хладилника намери остатъци от пържола, но те бяха твърде малко и затова извади кутия смляно говеждо месо. Кучето го чакаше на верандата — не се решаваше да влезе вътре, та Робърт му сложи храната в чиния и я изнесе навън. Кучето се нахвърли върху нея, гръдният му кош се изду. От време на време хвърляше поглед към Робърт — може би подозрителен, може би благодарен. Робърт го гледаше как яде и му се радваше. След това кучето влезе вътре. Цял следобед спа и всеки път, когато Робърт правеше няколко крачки, то се събуждаше, сякаш се страхуваше да не би да го изостави. Робърт забеляза, че е женско.
В пет часа Робърт излезе да вземе вестниците и извика кучето навън, за да не го държи заключено, ако пожелае да се върне при господаря си.