Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Сложи купата на предната седалка до себе си и потегли към Ритърсвил. Един полицай го упъти до полицейското управление. Там Робърт завари някакъв старши полицай, седнал зад бюрото си в помещение с широка врата. Робърт каза името си и го продиктува буква по буква, за да може полицаят да го запише. След това онзи разгледа купата и каза небрежно: „Тридесет и два.“
— Кога ще дойде Липенхолц? — Робърт беше попитал за него още когато пристигна в управлението. Беше осем и половина.
— Не знам — каза полицаят. — Може да дойде след пет минути, може и чак в дванадесет. Излезе по работа.
— Благодаря. — Робърт си тръгна, оставяйки доста преживялата и лъхаща на домашен уют купа върху бюрото на старшината. Обектът „А“. Обектът „Б“ можеше да бъде той самият, помисли си Робърт.
Грег сигурно смяташе, че го е улучил с единствения си изстрел. Робърт се беше хвърлил на пода и остана там неподвижен няколко минути. Грег сигурно е погледнал през прозореца, изчакал е няколко секунди и е избягал. Робърт не чу шум от кола. Може би Грег не беше дошъл с кола. Щеше да му е трудно да си намери кола, освен ако не открадне, а това би било рисковано. Ники би му услужила, разбира се, но Робърт не вярваше, че тя може да постъпи толкова безразсъдно. Нищо чудно, мислеше си Робърт, да е стрелял някой от приятелите на Грег. Чарлс Мичъл от Ритърсвил например. Много по-вероятно обаче беше да е стрелял Грег. Кой друг освен Грег можеше да го мрази толкова, че да поиска да го убие?
20
Този ден Робърт не беше в състояние да работи и знаеше, че няма да се почувствува по-добре нито утре, нито вдругиден. Докато пътуваше от Ритърсвил до Лангли, реши, че трябва да говори с Джафи още тази сутрин и да му каже, че според него ще е най-добре да напусне. Ще изпрати официално писмо. Ще прати писмо и на мистър Гънароут от „Аробрит“ във Филаделфия, за да му се извини и да подаде оставката си. Робърт предполагаше, че след всичко това хората ще започнат да си мислят, че се е оттеглил, защото се е почувствувал виновен. И по-добре. Наоми Тесър сигурно вече е успяла да съобщи поне на десетина души, че Робърт се е запознал с Джени Тийролф, като е дебнел около къщата й, а тези десетина души щяха да го разкажат на много, много други. За Робърт тази история беше станала безкрайно скучна, но за хората щеше да е нещо ново и безкрайно интересно. Тя или щеше да потвърди онова, което вече бяха подочули, или пък да ги порази като гръм от ясно небе — при всички случаи обаче нямаше да има съмнение в истинността й, тъй като самият Робърт Форестър си беше признал.
Пристигна в завода с десет или петнадесет минути закъснение и когато влезе, всички бяха заели местата си по масите. Много от колегите му вдигнаха глава и Робърт поздрави някои с „Добро утро“ или „Здрасти“. Не го измъчваше неловкото чувство, с което бе влязъл вчера сутринта и всички сутрини от миналия вторник насам. Видя как Джак Нилсън става от масата си и се приближава към него. Робърт си свали палтото, взе го в ръка и се запъти към гардероба си.
Джак го погледна разтревожено. Направи му знак да отидат в задния коридор.
Робърт поклати глава.
— Искам да говоря с Джафи — каза Робърт тихо, когато Джак дойде при него. Никой не вдигна глава от масите около тях. — Защо ли си заключвам палтото?
— Кажи му, че искаш отпуск до края на седмицата — посъветва го Джак. — Всеки би те разбрал, за бога.
Робърт кимна. Отново се обърна към масата си и към кабинета на Джафи.
— Боб! — Джак отново беше дошъл при него. — Струва ми се, че преди няколко минути видях едно цивилно ченге — каза той шепнешком. — Говореше с Джафи във фоайето. Не съм сигурен, но… — Джак млъкна.
— Да, благодаря ти. — Изведнъж му призля. Остави палтото си на облегалото на стола.
— Какво ти е? Добре ли си? — попита Джак.
— Да — отговори Робърт.
Около тях започнаха да вдигат глави.
— Ако излизаш в отпуск от днес, ела да пием по едно кафе или нещо друго в „Хангара“.
— Разбира се — съгласи се Робърт, махна с ръка и се запъти към кабинета на Джафи. Хвърли поглед към фоайето и през стъклото видя как Липенхолц, в светлосив костюм и с шапка, излиза от асансьора. Липенхолц също го видя и кимна рязко с глава за поздрав. После спря, очевидно го чакаше. Робърт отвори стъклената врата в дъното на приемната.
— Ето ви и вас — каза Липенхолц. — Все още на работа, а?
— С мен ли искахте да се видите? — попита го Робърт.
— Да, ще седнете ли? — Посочи му зеленото канапе близо до асансьорите, на което можеха да седнат само двама души.
Не му се седеше, но седна машинално.