Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Яйцата вряха. Изключи котлона и ги изяде, застанал прав до мивката. Помисли си дали да не отиде на кино просто за да се махне от къщи. Беше му неприятно, че трябва да го направи, толкова неприятно, че реши да не ходи никъде. Хвърли поглед към прозорците на хола, сетне към кучето, което го гледаше, подпряло глава на земята между лапите си. Сигурно цяла вечер щеше да поглежда към кучето, за да разбере дали е чуло нещо.

— Ако чуеш, ще излаеш, нали? — Наведе се и погали мършавия гръб.

Учудваше се, че любопитството не бе накарало Джак Нилсън или Тесърови да му се обадят. Да не би новината за намерения труп да е била за тях последната капка, от която чашата е преляла? Може би смятаха, че вече е в затвора? Тази вечер вестниците, спомни си Робърт, дори не бяха споменали името му. Съобщенията бяха от около десетина реда и в тях се говореше предимно за трупа — къде е бил намерен и от кого.

Робърт звънна на Нилсънови. Обади се Бети: Беше любезна и загрижена, защото Джак й казал, че Робърт изглеждал зле тази сутрин. Робърт я увери, че се чувствува добре. След това се обади Джак.

— Радвам се, че си вкъщи — каза Джак. — Когато прочетох в пет часа вестниците — за този труп, — се чудех къде ли си.

— В затвора може би ще бъда на по-сигурно място, както казах тази сутрин на моя приятел Липенхолц — онзи цивилния, нали го видя? Заведе ме да видя трупа тази сутрин и после… — Робърт млъкна.

— Какво казват? Наистина ли е Уинкуп?

— Според мен не е. — Робърт му разказа за изстрела предишната нощ. — Аз мисля, че стреля Уинкуп — каза Робърт уморено, — и затова не вярвам трупът да е неговият.

— Ясно. Във вестника не съобщаваха за изстрела. Нищо чудно, че беше толкова пребледнял тази сутрин.

Говориха десетина минути, но това му струваше толкова усилия, че след като затвори телефона, се строполи в креслото. Засмя се горчиво — Бети не бе успяла да прикрие недоверчивостта си. Не беше споменала нищо за трупа. Беше се ограничила с няколко, както забеляза, банални фрази, чиято цел бе да запълнят паузите в разговора. Когато Джак му предложи настойчиво да отиде да спи у тях, му се стори — макар да не бе сигурен, — че чу Бети да казва: „А, не!“ Робърт благодари на Джак и отклони поканата му да прекара нощта на сигурно място.

Телефонът звънна.

Обаждаше се Питър Камбъл от Ню Йорк.

— Слава богу, че те намерих — каза Питър. — Какво става при теб?

Разпита го, разбира се, за повече подробности около трупа и Робърт му разказа колко отвратителен е бил и че развръзката се очаква в събота, когато зъболекарят на Уинкуп ще се върне в града.

— Все още има едно обстоятелство в моя полза — каза Робърт.

— Кое е то?

— Нещо, което може да ме спаси от обвинение в непредумишлено убийство, а именно, че Уинкуп стреля по мен. Но първо трябва да го хванат и да установят, че оръжието, с което са стреляли по мен, е негово притежание. А те не се престарават да го търсят. — Разказа на Питър за куршума в купата за салата. С Питър можеше да се шегува за случилото се.

— Боб, защо не ни дойдеш на гости за няколко дни?

— Благодаря ти за поканата, но ми забраниха да напускам града.