Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Мъжът гледаше кучето — беше се навел намръщен над него.
— Но това е кучето на Хъксмайер — каза сърдито той. Дрезгавият мъжки глас от другата страна на линията не млъкваше:
— Ало? Говорете! Кой сте вие?
— Искам да ви съобщя, че преди малко стреляха по мен. Обажда се Робърт Форестър — каза Робърт и пусна слушалката. Опита се да се изправи, но припадна.
21
Около него се чуваше какофония от гласове и трополене на крака. Робърт дочуваше думи, свистящи като куршуми, откъслечни думи, които се сливаха в монотонно бръмчене: „… пияница… изстрели!… пет бяха… не е тукашен, но защо трябваше… горкото куче… Не ни трябват такива!… Няма ли да млъкнете? Ще направите по-добре, ако… В съзнание ли сте? Полежете така още малко.“
Последният глас беше тих и идваше отблизо.
Робърт се повдигна, подпирайки се на лакът, но политна и щеше да падне от канапето, ако някой не го беше хванал за рамото и не го беше бутнал назад. Робърт се намръщи. В стаята се беше събрала цяла тълпа — полицаи, мъже, няколко жени. Едната от тях носеше косата си на плитки и се беше загърнала в тъмно палто, облечено върху нощница, стигаща до земята. Главата му беше повдигната на няколко възглавници. Левият му ръкав беше изрязан и до него седеше лекар, който почистваше ръката му със спирт. Робърт изобщо не чувствуваше ръката си, но острата миризма на спирта му действуваше успокояващо.
— Вземете това — каза лекарят и му подаде мокър тампон — и го подръжте до носа си. Имали сте късмет. Няма счупвания. Не е засегнал костта. — Лекарят беше дребен и усмихнат човек, над ушите и зад лъскавото му плешиво теме висяха няколко посивели кичура. Чевръсто развиваше руло чист бинт.
В този момент Робърт забеляза Липенхолц: той вървеше към него в светлосивия си костюм и със смъкната на темето шапка.
— Посъвзехте ли се вече? Какво се случи?
В стаята настъпи тишина и присъствуващите насочиха поглед към Робърт. Лицата им бяха сърдити, обезпокоени, безизразни, някои от тях любопитни. Нито едно не изглеждаше дружелюбно.
— Стреляха — каза Робърт. — През прозореца. Същият прозорец. — Посочи прозореца с очи.
Липенхолц се обърна към прозореца, след това отново към Робърт.
— Колко изстрела?
— Пет или шест. Не съм сигурен. Попитайте охраната.
— Пет — обади се високият, този, който беше дошъл пръв.
Липенхолц се намръщи.
— Охрана имаше. Каза, че отишъл за пет минути да си купи кафе и… този, който е стрелял, се е възползувал от отсъствието му.
Липенхолц излъга, помисли си Робърт, и то заради тълпата.
— Кажете му да си носи термос.
— Ще му кажа — кимна Липенхолц. — Та какво се случи след изстрелите?
Лекарят продължаваше да навива бинт около ръката му.
— Изтичах навън, с фенерче — каза Робърт. — Но не видях нищо освен…
— Освен?
— Видях стопове на кола, но тя беше далече, към Лангли. След това се скриха от погледа ми. Според мен колата не е имала нищо общо с това. Беше твърде далече.
Липенхолц кимна и каза:
— Намерихме няколко куршума — отново тридесет и втори калибър.
Робърт се вгледа по-внимателно в лицата около себе си. Изразът им беше станал враждебен.
— Кучето какво правеше тук? — попита мършавата жена с нощницата и палтото.
— Само дойде — отговори Робърт. — Дадох му малко храна — беше гладно.
— Кучето беше наше и вие нямахте право! — извика жената и пристъпи напред. Заедно с нея пристъпи и един мършав мъж, по-нисък, и сложи ръка на рамото й.
— Марта! — каза той.
— Не ме интересува! Да доведе кучето ни в тази ужасна къща, за да го убият просто защото стрелят по него! Заслужавате си го! Да, заслужавате си го!
— Недей, Марта, полицията ще…
Около нея обаче някои измърмориха в знак на съгласие, други пък изсумтяха, за да изразят одобрението си. Един от полицаите се обърна назад, изсмя се беззвучно и размени поглед с колегата си.
— Той уби човек, нали? — изкрещя жената, наречена Марта. Въпросът й беше насочен към Липенхолц и когато той не отговори, тя се обърна към тълпата: — Нали?
— Да — обадиха се няколко души тихо и в хор.
— А сега уби и кучето ми, невинното ми куче! Освен това е и долен мръсник, който наднича през чужди прозорци!
— Хм — изсумтя един старец с огромно презрение и се обърна към вратата. Входната врата беше отворена. — Аз какво правя тук? — промърмори той на себе си.
— И аз се питам същото — каза друг и го последва.
— Ще ми платите кучето! — заяви Марта.
— Добре, добре — каза Робърт.
Докторът продължаваше да работи, безучастен към всичко. Дори си тананикаше тихичко. В момента изрязваше краищата на здравите възли, които беше направил в бинта.