Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Харесва ми — отговори му Робърт. Липенхолц изглеждаше толкова щастлив, забеляза Робърт, сякаш беше разрешил случая.
Отидоха до Ритърсвил с черната служебна кола на Липенхолц. Липенхолц каза, че нямал нищо против да го върне след това в завода или пък да помоли някой от полицаите да го закара.
— Видяхте ли се с родителите на мис Тийролф? — попита го Липенхолц по пътя.
— Не.
— Не се ли опитахте да се свържете с тях?
— Не — отговори Робърт. — Не ги познавам — добави той.
— Симпатични хора.
Робърт въздъхна — чувствуваше се ядосан и нещастен.
Когато пристигнаха в Ритърсвил, Липенхолц остави колата на паркинга до участъка и влязоха вътре заедно. Липенхолц отпрати с пръст побелелия полицай, който искаше да ги придружи, и направи знак на Робърт да го последва надолу по дървените стъпала в дъното на помещението. Металните маси бяха шест, но само върху една от тях имаше труп, покрит със сиво-бял чаршаф. Полицаят в ъгъла четеше списание и не им обърна никакво внимание.
— Ето го — каза Липенхолц, повдигна единия край на чаршафа и го дръпна назад.
Робърт се беше подготвил, но онова, което видя, го накара да отстъпи назад. Дори и долната челюст я нямаше. Виждаха се оголените кости на черепа и на раменете. По скелета висяха парчета бяла безкръвна плът. Трупът изглеждаше стар — стар на години.
— Зъбите — каза Робърт. — Останали са няколко зъба в…
Липенхолц го погледна ведро.
— Да, опитваме се да се свържем със зъболекаря на Уинкуп. За съжаление той е отишъл на гости у роднини в Юта. И което е още по-лошо, тръгнали на лов или нещо подобно. — Липенхолц го погледна, сякаш този факт го бе развеселил. Продължаваше да държи чаршафа дръпнат назад, за да може Робърт да вижда добре трупа.
Робърт му направи знак да го покрие.
— Колкото и да го гледам, нищо не мога да кажа.
— Виждате ми се пребледнял, мистър Форестър.
На Робърт му се искаше да повърне. Обърна се и тръгна към вратата, вдигна глава, но така миризмата в помещението стана още по-осезаема. Робърт нарочно вървеше бавно, без да бърза, и Липенхолц стигна до вратата пръв.
— Благодаря ти, Чарли! — обърна се Липенхолц към човека зад списанието и онзи изсумтя нещо в отговор.
— Колко време смятате, че ще ви бъде нужно, за да се свържете със зъболекаря? — попита Робърт.
— Не знам.
— Картоните му не са ли тук? Не може ли някой друг да ги вземе?
— Зъболекарят на Уинкуп не е известен специалист. Кабинетът му в Хъмбърт Корнърс е заключен.
— Съобщихте ли му, че случаят е спешен?
— Дори не сме се свързали с него в Юта. Само с роднините му. Той е заминал някъде.
— Как му е името?
— Макуин — отговори Липенхолц. — Томас или Тиодор. — Не снемаше поглед от Робърт. — Какво мислите за трупа? Метър и осемдесет и шест, стройно телосложение…
Робърт само го погледна; чувствуваше, че краката му едва го държат и че не е в състояние дори да се замисли върху въпроса. Липенхолц излезе да го изпрати, но се спря на края на каменните стъпала с един полицай и Робърт заобиколи към паркинга, където набързо се освободи от няколкото глътки кафе, които бе изпил тази сутрин. Беше запалил цигара, когато Липенхолц се появи усмихнат.
— Господинът ще ви закара обратно в Лангли — каза Липенхолц и посочи с жест едрия полицай до себе си. Сниши глас и каза: — Имах няколко въпроса към вас, мистър Форестър, но така като ви гледам, не сте във форма тази сутрин.
— Какви въпроси? — попита Робърт.
— Е, нека изчакаме заключението на зъболекаря.
Робърт каза:
— Дали ще можете да изпратите охрана довечера… да кажем, един полицай, който да стои в колата си пред къщата ми?
— Охрана?! — Липенхолц се усмихна още по-широко.
— Преди няколко минути ме попитахте дали искам да отида в затвора. Мисля, че ще е по-лесно и по-евтино да изпратите един човек.
Липенхолц се колебаеше, усмихваше се и очевидно се мъчеше да измисли нещо остроумно.
— Аз нямам оръжие, а този, който се опитва да ме застреля, има — каза Робърт.
— Хайде, хайде, не пресилвате ли малко…
— Вие не сте шефът на полицията тук, нали, господин Липенхолц? — Робърт усети как по челото му избива студена пот.
Усмивката изчезна от лицето на Липенхолц. Светлите му вежди се смъкнаха и образуваха напрегната хоризонтална линия.
— Вие не сте този, който…
— Вие, изглежда, не вярвате, че Уинкуп иска да ме убие, просто защото не искате да го повярвате. Може би защото Уинкуп няма разрешително за оръжие? — Робърт се изсмя.
Едрият полицай до Липенхолц започна да ръмжи като куче, което само чака знак от господаря си.