Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Двадесет и пет долара! — извика Марта и съпругът й измърмори нещо. — Тридесет и пет! — каза тя.
— Добре — въздъхна Робърт.
Липенхолц, който говореше с един от полицаите, изведнъж се разсмя високо и тъй като в стаята беше тихо в момента, всички погледи се насочиха към него. Липенхолц забеляза погледите и отново се приближи към Робърт.
— А сега искате ли да отидете в затвора, мистър Форестър?
На Робърт му се дощя да скочи и да изкрещи срещу Липенхолц и всички останали, но желанието му се изпари моментално.
— Не — отговори той.
— Там му е мястото! — обади се един мъжки глас в дъното.
— Точно така! — додаде Марта с кресливия си глас. — Да излъже едно младо момиче и да го накара да се самоубие!
„Господи!“ — въздъхна мислено Робърт. Затвори очи и обърна глава към стената, обзет от пристъп на силна ярост и срам. Гласовете отново забръмчаха: „… съвсем непознат, точно тук ли трябваше да дойде… не беше на повече от двадесет години, че дали и толкова имаше… идваше тук вечерно време. Виждал съм я… Казват, че имал жена в Ню Йорк… Ц-ц-ц!… Защо полицията не си върши работата?… Да убие момичето, че и годеника й — кой знае какво още ще направи, ако не му попречат!“
Робърт се повдигна и застана полуизправен въпреки натиска, който докторът оказваше върху раменете му.
— Искам да направя едно изявление за вас. Проклетите ви приказки хич не ме интересуват. Разбрахте ли? Само се махайте оттук, махайте се, чухте ли? — После изтощен се остави да го накарат да легне.
Никой не се помръдна. Към малкото им общество беше отправено предизвикателство и сега те очевидно бяха готови за групов отпор.
— Виж го ти! Не го интересувало! — изписка една жена.
Докторът се намеси.
— Не се ли наприказвахте тази вечер? Човекът е загубил много кръв…
— Виж ти!
— Нищо чудно, че си е спечелил някой и друг враг.
Докторът се обърна към Липенхолц.
— Господин следовател, моля ви, има ли смисъл това да продължава? Дал съм на ранения успокоително и сега трябва да почива.
Робърт почти се усмихна. Гласът на разума, малкият глас на разума беше проговорил. Сам срещу тринадесет или четиринадесет, или може би двадесет души. Подпрян на възглавници, Робърт премигна няколко пъти, за да му се избистрят образите. Липенхолц вървеше срещу него. Робърт никога не го бе виждал да се отдалечава, а само да върви срещу него.
— Майка ви се обади преди няколко минути — каза му Липенхолц. — Пак ще ви се обади или пък вие й се обадете. Това трябваше да ви предам. Казах й, че са ви ранили в рамото.
Робърт се усмихна едва-едва.
— Ранили в рамото — повтори той.
Липенхолц погледна доктора и сви рамене.
— Дадох му силна доза — каза докторът. — Защо не ги накарате да си тръгнат?
— И се усмихва! Вижте го! — чу се гласът на Марта.
Робърт затвори очи — беше му все едно. До ушите му достигаха гласовете на Липенхолц и доктора и по тона им долавяше, че спорят — говореха за болница, загуба на кръв, артерия.
— … понеже е сам тук — казваше докторът. — Аз съм лекар и…
— Добре, добре — каза гласът на Липенхолц. — Ей, Пийт… Ето тръгват си. Вижте!
Чу се тътрене на крака, последни подмятания — или поне така се стори на Робърт, — които той не направи усилие да чуе. Хлопването на вратата и последвалата тишина го накараха да отвори очи. Дребният доктор с тъмния костюм се върна при него. Празната къща беше утихнала.
— Искате ли да си облечете пижамата, или ще останете така? — попита го докторът.
— Ще се оправя — каза Робърт и понечи да стане.
— Недейте става — опита се да го убеди докторът.
— Трябва да се обадя на майка си. Ще чака.
— Да, разбира се. Искате ли да набера номера?
— Ако няма да ви затрудни. Но не си го спомням. Записан е в онова синьото тефтерче на масата. — Робърт гледаше как докторът го търси, как погледна в чекмеджето на масата и накрая каза: „Ето го!“ — и го вдигна от пода, където лежеше наполовина скрито под фотьойла.
— На Форестър ли да го търся?
— Не, на Каръл. Мисис Филип или Хелън Каръл, не си спомням точно. — Робърт отново се отпусна върху възглавниците и затвори очи, заслушан в това, което докторът казваше по телефона.
— Не, не е за сметка на отсрещната страна… Да, точно така. — Гласът на доктора беше ясен и чист. — Мисис Каръл? Един момент, ако обичате. — Докторът сложи телефона на един стол, премести стола до Робърт и му подаде слушалката.
— Здравей, мамо — каза Робърт. — Не, не, добре съм… Напълно. — Робърт я успокои, че не е ранен тежко. — Според мен Уинкуп. Кой друг?