Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Нямаш ли какво друго да кажеш, Боби? Чуваш ли ме? Кажи нещо, Боби миличък, или си онемял? Да не би да се чувствуваш малко виновен?
Бавно и спокойно Робърт затвори телефона. Легна отново на червеното канапе. Беше си облякъл пижамата и халата и понеже главоболието му се бе влошило, а сънят беше далеч, реши да си спести доколкото може мъчителните часове на будуване в спалнята. Във вестниците пишеше, че утре ще дойдат родителите на Джени, за да приберат трупа. Представи си как го обвиняват и проклинат.
Нощта беше кошмарна. Робърт полежа около час в леглото си, след това слезе в кухнята и си сипа горещо мляко с уиски, за да може да заспи. Още нямаше полунощ. Беше се облегнал на хладилника с чашата в ръка и отпиваше на бавни глътки. Отиде да я остави на мивката и в следващия момент от предната част на къщата се чу трясък. Робърт се хвърли на пода. За момент остана неподвижен, с широко отворени очи. Беше сигурен, че това, което чу, бе изстрел, а не фишек или експлозия от ауспух. Вероятно този, който бе стрелял, сега ходеше около къщата и надничаше през някой от прозорците, за да види дали куршумът го е улучил — може би през прозореца на кухнята, който се намираше точно зад него. Без да мърда, Робърт се опита да разбере дали нещо го боли и дали отнякъде не тече кръв. Защо се беше хвърлил на пода? Рефлекс от военната служба?
Отвън не се чуваше нищо.
Робърт се изправи бавно — в ярко осветената кухня с нейните два прозореца фигурата му беше като мишена — и щракна ключа на осветлението до вратата. Влезе в тъмния хол. Горе в спалнята не светеше. Освен мрак от прозорците друго не се виждаше, тъй като светлината от уличните лампи не достигаше до къщата му. Робърт отиде до предния прозорец вдясно от вратата, откъдето предполагаше, че се е стреляло. Погледна към кухнята и видя смътните бели очертания на хладилника. Прозорецът на хола беше вдигнат с около десет сантиметра. Робърт се наведе и погледна навън. Наоколо имаше само тишина и мрак. Черни и кръгли храсти, черните очертания на високо дърво — а може би и тях нямаше да забележи, ако не знаеше, че са там.
Дали беше Грег, питаше се той, или някой от приятелите му? Робърт запали лампата в хола и отиде бавно до масичката, за да си вземе цигара. Може би трябваше да съобщи на полицията, ако наистина бяха стреляли по него. Отиде в кухнята и потърси следа от куршум. По предната част на хладилника не се виждаше нищо. Робърт разгледа стената от двете му страни. После — стената на хола откъм кухнята. Нищо. Вдигна телефона, обади се на полицията в Ритърсвил и съобщи за случилото се. Човекът отсреща беше просто отегчен. Попита го дали е намерил следа от куршум, след това дали е сигурен, че е било пистолетен изстрел. Робърт каза, че е сигурен.
Служителят каза, че ще изпрати човек при него.
Беше повече, отколкото Робърт очакваше.
След около час дойдоха двама полицаи. Попитаха го в колко часа е чул изстрела — Робърт смяташе, че е било около дванадесет — и откъде. Робърт не беше пипал леко отворения прозорец. Но не можаха да открият следа от куршума. Беше логично да е ударил хладилника или стената зад него, но нямаше никаква следа.
— Когато навън е тихо, една експлозия в ауспуха може да ви се стори като изстрел — каза един от полицаите.
Робърт кимна. След като те не можеха да се досетят сами, нямаше смисъл да им казва, че според него е стрелял Грег. Полицаите очевидно знаеха за него. Когато пристигнаха, единият от тях каза: „Вие сте Форестър, който се е познавал с мис Тийролф.“ Липенхолц беше човекът, който щеше да направи връзка между Грег и изстрела. Може би. Тия двамата му се струваха най-обикновени ченгета, изпратени на адрес, защото някой се е оплакал от странни шумове.
— Знаете ли дали Липенхолц е дежурен утре? — попита Робърт.
— Липи ли? — Единият полицай погледна колегата си.
— Май да. От девет. Или от осем.
Тръгнаха си.
Робърт си легна, вече му беше все едно дали ще заспи, или не. Много малко беше останало от нощта.
На следващия ден разгледа кухнята на дневна светлина с чаша кафе в ръка. Издърпа купата за салата няколко сантиметра напред към средата на хладилника. И тогава го видя — куршумът се беше забил по цялата си дължина в тъмното дърво. Вероятно от удара купата беше излетяла до стената и Робърт си спомни как предната вечер един от полицаите я издърпа, за да огледа стената зад нея, и след това я бутна обратно навътре. Е, намери куршума. Опита се да го извади, но той не искаше да излезе.