Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Затвори очи. Писмото му прозвуча банално, студено, малко като хленч.

Телефонът изпищя и Робърт усети как по гърба му, а след това и по раменете премина болезнен шок. Може би пак беше Ники. Беше му се обадила няколко минути след Камбълови. „А сега знаеш ли къде е Грег? — беше го попитала тя. — Той е мъртъв, мъртъв.“ За да я прекъсне и да я накара да млъкне, той повиши глас и поиска да говори с Ралф. Но Ралф, каза тя, бил излязъл на разходка и щял да се прибере много, много късно. Робърт постоя втренчен в звънящия телефон в продължение на няколко секунди, но накрая грабна слушалката.

— Провинция. Търсят ви от Чикаго… Говорете.

— Мамо, ти ли си? — попита той.

— Аз съм, Боб. Как си, момчето ми?

— Добре съм, мамо. Аз…

Кучето скочи и изръмжа срещу прозореца и Робърт видя как транспарантите се повдигат.

— Извинявай, мамо, трябва да… — Чу се трясък и нещо го парна по лявата ръка.

Пусна слушалката и блъсна настолната лампа на пода. Тя изтрополи и в същия момент се чу още един изстрел. След това още един и кучето изквича.

Още два изстрела.

Робърт лежеше неподвижно в тъмнината. Кучето виеше. Изведнъж Робърт скочи бързо и отиде до прозореца, повдигна транспарантите, зад които нямаше нищо освен пълен мрак. Изтича в кухнята, намери опипом фенерчето върху плота, бутна го на пода, вдигна го и се върна при прозореца. Освети бързо пространството отпред, след това по-бавно и погледна навсякъде, докъдето стигаше светлината на фенерчето, но не видя нищо да се движи. Изгаси лампата, хвана фенерчето като тояга и излезе на верандата, движейки се наперено и шумно, скочи от верандата и отиде зад храсталаците до оградата. Хвърли поглед към пътя, където нямаше дълбоки канавки, но човек можеше да се скрие, ако легнеше изпънат встрани. Изведнъж усети, че от лявата му ръка тече кръв, и то доста силно. В далечината вляво по посока към Лангли видя червените светлини на кола. Може би на Грег? Имаше ли смисъл да я проследи? След три секунди се изгуби от погледа му. Безсмислено беше да се опитва да я открие.

Върна се в къщата и запали лампата в хола. Тогава видя кучето. Лежеше на една страна, главата му беше обърната към прозореца и между ребрата се виждаше малка рана. Беше мъртво.

Вдигна слушалката и веднага я остави, загледан безизразно в телефона. Осъзна, че не помни номера на полицията в Ритърсвил. После пак вдигна слушалката.

Поиска от телефонистката да го свърже с полицията.

— Кой отдел търсите? Всички отдели са записани в указателя.

— Не ми се търси в указателя — каза Робърт. — Трябва ми управлението. — Докато чакаше, се загледа без интерес в разцепения ъгъл на писалището и в счупеното стъкло на картината, увиснала накриво на стената пред него.

— Ало? — каза Робърт. — Обажда се Робърт Форестър. Искам да ви съобщя…

Чу как някой силно почука.

Вратата беше открехната. Влезе висок посивял мъж в работни дрехи, с полуотворена от удивление уста. Беше Колби, неговият съсед.

— Знам, знам, изстрелите. Тъкмо се обаждам на полицията — смутолеви Робърт, сякаш беше пиян.