Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Чух за изстрелите — каза Липенхолц. — Май не сте ранен? — Пушеше цигара.
— Не съм. Тази сутрин намерих куршума. Калибър тридесет и две. Може би сте чули?
— Не съм.
Робърт му разказа къде го е намерил и че е занесъл купетата в Ритърсвил. Липенхолц слушаше с интерес, но това, което чу, изглежда, не му направи особено впечатление.
— Знаете ли дали Уинкуп има разрешително за оръжие? — попита Робърт. — Не че не би могъл да си намери пистолет без разрешително, но все пак…
В продължение на няколко секунди Липенхолц изучаваше мълчаливо лицето на Робърт.
— Не, няма разрешително. Помня това от една проверка, която извършихме по друг повод. Сигурно смятате, че Уинкуп е стрелял срещу вас?
— Подозирам го силно.
— Искам да ви кажа, мистър Форестър, че снощи се натъкнахме на нещо, което е не по-малки интересно. Тялото на Уинкуп е било изхвърлено точно над Трентън. Или поне това, което според нас е тялото на Уинкуп. Огледът още не е приключил. — Липенхолц го погледна и разтри с показалец сипаничавата си брадичка. — Та при тези обстоятелства не смятате ли, че срещу вас може да е стрелял някой друг? Например някой от буйните приятели на Уинкуп?
— Какви доказателства имате, че тялото е на Уинкуп? — попита Робърт.
— Засега никакви, но ръстът е същият — метър и осемдесет и шест. Няма дрехи, с изключение на един колан с обикновена катарама без инициали и част от панталон. Няма коса, това е най-лошото. Според специалиста тялото е престояло във водата между десет дена и две седмици. И се е удряло в много скали, разбира се. Има счупване на черепа. Не е изключено главата да се е блъснала в скала, но прилича повече на удар с тъп предмет или пък с камък. Как ви се струва това, а? Открили са го снощи към осем часа. Някакъв човек си завързвал лодката и го намерил на вълнолома.
Робърт сви рамене.
— Как да ми се струва? Според мен не е Уинкуп. Вие самият казахте, че нямате доказателства.
— Вярно е, но има две важни обстоятелства. Няма сведения в района да е изчезнал човек със същия ръст. Освен това, изглежда, че този човек е бил убит.
Тази сутрин на Робърт му беше изключително лесно да запази спокойствие.
— Но трябва да се установят и други неща, нали така? Например възрастта. Не могат ли да я определят по костите? А и очите му — какъв цвят са те?
— Не говорете за очи! — каза Липенхолц.
Робърт се изправи притеснен. Трупът сигурно представлява ужасна гледка, помисли си той.
— Къде отивате?
Робърт запали цигара, без да отговори.
— Не смяташе ли и приятелката ви, че вие сте убили Уинкуп, мистър Форестър? Не беше ли това причината да се самоубие и да напише, че за нея символизирате смъртта?
Робърт се намръщи.
— Какво искате да кажете с това „не смяташе ли и приятелката ви“?
— Питам ви дали не го е подозирала, дали не е била убедена?
Робърт отиде до чешмата, сипа си вода в картонена чашка, отпи една глътка и хвърли чашата в кошчето.
— Не знам. Но знам, че приятелите й са й втълпявали подобни мисли. Някои от тях. Но това не е най-важното, нали така? По-важно е дали трупът е на Уинкуп, или не.
Липенхолц само го погледна, тънките му устни се разтеглиха в нещо като усмивка.
— И докато вие се опитвате да разберете, мен може и да ме застрелят. Може би още тази вечер.
— Ааа… съмнявам се, мистър Форестър.
Робърт изпита желание да го удари.
— Винаги съм смятал, че полицията търси виновния. Не се хващайте за мен просто защото съм ви подръка.
— Мистър Форестър, може би ще сторим именно това.
Робърт хвърли цигарата си в сандъчето с пясък и сви рамене.
— Всъщност в затвора може би ще съм на по-сигурно място, отколкото в собствения си дом. — Но си представи как и последният лекар заключава, че трупът е на Уинкуп, може би още днес. И тогава? Колко години дават за непредумишлено убийство? Или ще решат, че е било предумишлено?
— Искате ли да отидете в затвора, мистър Форестър?
— Не. — Робърт пъхна ръце в задните джобове на панталона си. — Странен начин на процедиране. Винаги ли питате заподозрените дали искат да отидат в затвора?
— Не, невинаги. Защо не дойдете да видите трупа? Бихме искали да го видите.
— Добре, разбира се — каза Робърт също толкова безгрижно. — Само една минутка да си взема палтото. — Робърт се върна в чертожната, мина покрай масата си, след това трябваше отново да се върне, защото палтото му беше на стола, а не в гардероба. Джак го погледна въпросително, Робърт поклати глава и махна отрицателно с пръст. Отиде право при Липенхолц.
Докато чакаха асансьора, Липенхолц го оглеждаше от горе до долу.
— Защо пък с тренчкот? Навън не вали — каза Липенхолц, — вижте какво слънце грее.