Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Трябва да ви запиша — каза той. — Колко души ще отидат на работа?
Том отговори:
— Четирима — мъжете. А работата тежка ли е?
— Беритба на праскови — рече чиновникът. — Плащаме на парче. Пет цента сандъкът.
— А ще имате ли нещо против да помагат и децата?
— Не, разбира се, стига да са внимателни.
На вратата се показа майката:
— Ще подредя всичко тук и също ще дойда да ви помагам. Нямаме никаква храна, мистър. Веднага ли ще ни се плаща?
— Не, не веднага. Но можете да вземете продукти на кредит от бакалницата срещу онова, което ви се полага.
— Е, да вървим — каза Том. — Днес искам да ям и хляб, и месо. Къде да отидем, мистър?
— И аз съм натам. Вървете с мен.
Том, бащата, Ал и чичо Джон закрачиха след него по прашната алея към овощната градина. Тесните листа на прасковите бяха почнали да пожълтяват. Плодовете стояха на клоните като малки златисточервени топки. Сред дърветата бяха оставени празни сандъци. Хора сновяха насам-нататък — късаха прасковите в кофи, след това ги слагаха в сандъци, отнасяха сандъците на контролата и сетне в предавателните пунктове, където купчини пълни сандъци чакаха камионите, а чиновници пък чакаха берачите и отмятаха срещу имената им предадените сандъци.
— Ето още четирима — каза съпровождащият ги на друг един чиновник.
— Добре. Брали ли сте по-рано праскови?
— Не, новаци сме — отвърна Том.
— Гледайте да берете по-внимателно. Да няма набити, да не падат на земята. Набити не приемаме. Ето ви кофи.
Том взе една тригалонова кофа и я огледа.
— Цялото дъно е на дупки.
— Така трябва — каза чиновникът с очилата. — За да не ги крадат. Е, ето вашия ред, почвайте.
Джоудови взеха по една кофа и се върнаха в градината.
— Не си губят напразно времето — рече Том.
— Проклети да са! — каза Ал. — Искам да работя в гараж.
Бащата покорно вървеше след Том. Като чу думите на Ал, той рязко се извърна към него.
— Е, стига. Все хленчиш, все се оплакваш, все мърмориш. Трябва да работиш. Не си чак толкова голям, та да не мога да те напердаша.
Лицето на Ал почервеня от гняв. Той просто кипеше.
Том се приближи до него.
— Престани, Ал — спокойно рече той. — Трябва да изкараме поне за хляб и месо.
Четиримата беряха плодовете и ги пускаха в кофите. Том не вървеше, а тичаше. Една кофа, втора. Той ги изсипваше в един сандък. Трета кофа. Сандъкът беше вече пълен.
— Изкарах пет цента! — извика Том и като вдигна сандъка, бързо закрачи към предавателния пункт. — Отметни за пет цента — каза той на контрольора.
Контрольорът погледна в сандъка, обърна две-три праскови.
— Остави го ей тук. Не се приема — рече той. — Казахме ви да не ги набивате. Редете ги по-внимателно, иначе нито цент не ще изкарате.
— Защо, дявол да го вземе?…
— По-кротко, по-кротко. Предупредихме ви от самото начало.
Том мрачно наведе очи.
— Добре — каза той. — Добре. — И бързо се върна при своите. — И вие трябва да ги изхвърлите — рече той. — И вашите не са както трябва. Не приемат такива.
— Какво, по дяволите, искат!… — викна Ал.
— Трябва да ги берем по-внимателно. Да не ги хвърляме в кофите, а леко да ги слагаме в тях.
Те почнаха отново и сега редяха прасковите грижливо. Сандъците се пълнеха по-бавно.
— Трябва да измислим нещо — каза Том. — А защо Рути и Уинфийлд или Розашарн да не ги нареждат в сандъците? Тогава ще върви по-бърже. — Той отнесе сандъка си на контролата. — Е, ще отметнеш ли сега за пет цента?
Контрольорът огледа горния ред, бръкна и по-дълбоко.
— Сега е по-добре — рече той и направи отметка. — Трябва по-грижливо, това е всичко.
Том бързо се върна обратно.
— Пет цента! — извика той. — Изкарах пет цента. Двайсет такива сандъка — и долар!