Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Не вярвате, че ще стане, така ли излиза? Смятате, че трябва да се махна, че е нормално да ме изхвърлят като нещо, от което никой не се нуждае?
— Не, Ифижени, не смятам така.
— Тогава по-живо! Тръгвайте! Мога да дойда с вас, ако искате, няма да си отварям устата, само ще стоя до вас като олицетворение на справедливостта.
— А, не! Само това не.
Искам да бъда сама. Да вляза у тях, да седна до него, да си поговорим тихо, кротко. Искам да ме изслуша и да ми каже… да ми каже… да, госпожо Кортес, разкажете историята, това е моята история, само не казвайте, че съм аз. Не искам никой да ме разпознае. Измислете друг мъж, който е изхвърлил живота си в нечия друга кофа за боклук.
— Е — подканяше нетърпеливо Ифижени, — отивате ли?
— Да, отивам, пък да видим какво ще излезе — отвърна тя и мислено се поправи, аз да видя какво ще излезе.
Призова на помощ баща си. Ще дойдеш ли с мен, помоли го тя. Няма да ме изоставиш, нали? О, моля те, дай ми знак, без значение какъв, например крушката да угасне внезапно, телевизорът да се включи сам, бутонът на асансьора да започне да мига, да избухне пожар на стълбището…
Знак така и не се появи.
Започна обиколката от г-н и г-жа Мерсон. Г-н Мерсон не си беше у дома, но гъвкавата г-жа Мерсон, с цигара между устните, заяви, разбира се, ще подпиша, Ифижени е тип-топ, много ми харесва, че всяка седмица е с нов цвят на косата, действа ми ободряващо.
Синът на г-жа Пинарели също подписа. Портиерката? Изобщо не ме интересува, но трябва да й признаем, че си гледа работата. Можеше да е малко по-закръглена… но не може все пак да искаме портиерката да се кълчи предизвикателно, нали, госпожо Кортес?
Ив Леже и той подписа. Тъкмо говореше по телефона, нямаше време за приказки, къде да подпиша, за какво всъщност? Портиерката? Идеална е…
Накрая останаха само г-н и г-жа Боасон. Ифижени ликуваше, ето на, виждате ли, виждате ли? Нали ви казах, нямам грешка, върша си работата за пример и да ви кажа ли още нещо? След като съберем подписите на живеещите във вход А, ще поискам повишение на заплатата. Прас, удар в зъбките на домоуправителя, който се лакоми да подреди на топличко мацката си, да се търкалят в леглото през почивката, защото точно за това иде реч, госпожо Кортес, нищо друго! Гадини разгонени!
— Утре ще отида при семейство Боасон. Стана късно, Ифижени, време е за вечеря. Всеки момент ще седнат на масата.
— Дрън-дрън, да се откажете сега, след като сме толкова близо до целта! Хайде, мърдайте! Онзи ден им направих услуга на семейство Боасон, отпуших им мивката, сега ми дължат един подпис!
Ифижени се заинати и започна да се нервира.
— Ама, госпожо Кортес, почти свършихме!
— Добре — предаде се Жозефин с въздишка, изтощена от спора. — Отивам, само че ще ме чакате у вас, притеснявате ме, като ме притискате така.
— Добре е, че ви притискам, госпожо Кортес, щото нещо ми изглеждате шубелисана! От какво се боите, чудя се. Щото е завършил Политехниката ли? И вие сте учили дълги години разни трудни науки.
— Отивам, но ще ме чакате в портиерната.
— Окей — отстъпи Ифижени, за пореден път издавайки звук на запушен тромпет. — Имам някакво предчувствие, че ще ме изоставите насред пътя.
— Не, Ифижени! След като съм казала, че отивам, ще го сторя, ето, отивам…
Ифижени едва не си изкриви врата, докато слизаше по стълбите, държеше да се убеди, че Жозефин не се измъква.
Дойде моментът на истината. Сега всичко бе поставено на карта. Моментът, в който Жозефин щеше да получи или не правото да напише зараждащата се в нея книга. И ето че се озова пред зелената врата с двете медни топки.
Позвъни.
Изчака.
Долови мъжки глас, който попита, кой е?
Тя отговори, аз съм госпожа Кортес, от петия етаж.
Едно око се лепна на шпионката.
Дрънкане на верига, отключване на една, две, три ключалки, резе, още една ключалка…
На вратата се показа мъж.
— Господин Боасон?
— Да…
— Трябва да говоря с вас.
Той се почеса по врата. Носеше вълнена кабинетна пижама в цвят бордо, препасана на кръста с шнур в същия цвят, и сиво шалче. Беше блед, костите му прозираха под опънатата, прозрачна кожа. Открехнал вратата, той я оглеждаше.
— Става въпрос за портиерката.